Кърпа нямаше. Бяха ги използвали сутринта и сега те лежаха на мокра купчина в стаята. Телефонът иззвъня отново. Майкъл изруга и отвори по-широко стъклената преграда.
— Искаш ли аз да вдигна? — попита тя.
— Господи! — Ръката му рязко се дръпна и удари вратата на душкабината. — Лиана? Какво правиш тук? Мислех, че спиш. Боже мой, изкара ми акъла.
Телефонът иззвъня трети път. Звукът отекна в голямата баня.
— Ще вдигнеш ли? — попита той.
Лиана беше объркана. Сигурна бе, че той ще настоява сам да отговори. Да не би заради бурята да бе станало преплитане на линиите и случайно да бе подслушала друг разговор? Не беше сигурна, но знаеше, че е чувала този глас и преди.
Телефонът иззвъня отново.
— Скъпа… — колебливо подкани Майкъл.
Лиана посегна към слушалката. Не знаеше какво да очаква. Журналистите ги бяха открили през деня, но бяха заръчали изрично на рецепцията да спират обажданията от пресата. Господин и госпожа Арчър не искаха репортерите да нарушават покоя им.
„Тогава кой се обажда? Никой не знае, че сме тук.“
Вдигна слушалката.
— Лиана?
Мъжки глас.
— Да?
— Харолд е. Слава богу, намерих те.
— Харолд? — Тя погледна към Майкъл. — Случило ли се е нещо?
— Трябва незабавно да се върнеш у дома. Случи се нещо ужасно. Родителите ти имат нужда от теб.
— И откога?
Харолд замълча за момент.
— Сестра ти, Лиана.
35
Влезе в апартамента й не като гост, а като натрапник. Чувството беше странно и не му допадаше. В края на краищата тази жена бе влюбена в него.
Ерик затвори вратата с помощта на патериците и се заслуша. Стоеше в антрето на апартамента на Даяна и чуваше звука на работещ телевизор. Като че ли идваше от кухнята. Или от някоя от стаите горе.
У дома ли си беше тя? Бе казала, че през по-голямата част от деня ще е навън. „Щом ще останеш тук, май ще трябва да купувам храна. Какво искаш?“
Беше направил списък и тя бе излязла. Едва тогава той се бе обадил на Луис Раян и беше уговорил срещата.
Тръгна през антрето към дневната. Видя отражението си в огледалото, на което тя бе залепила списък с пропуснатите задачи. Изглеждаше напрегнат под тъмните синини по лицето си и разбра, че ако си е у дома, Даяна ще забележи безпокойството му и ще го попита какво не е наред.
„Успокой се.“
Дневната бе празна. Отдясно се намираше витата стълба, водеща към спалните на втория етаж и кабинета на Даяна. Ерик погледна нагоре и я извика два пъти по име, но отговор не последва.
Кухнята се намираше в края на дългия коридор. Ерик тръгна тромаво нататък. Гумените накрайници на патериците се закачаха в килима, телевизорът звучеше по-силно. В трапезарията нямаше никого. Той отвори вратата и видя, че банята също е празна.
Когато стигна затворените летящи врати на кухнята, Ерик се заслуша и чу не само телевизора, но и звука от течаща вода. Затвори очи. Тя беше тук. Мамка му, беше си у дома. Какво щеше да прави? Раян искаше информацията незабавно.
Обърна се и погледна назад към коридора и дневната. За момент си помисли дали да не се промъкне в кабинета на Даяна, да се заключи и да отмъкне въпросните файлове. Но това щеше да е глупаво. Ако Даяна отидеше в кабинета си и разбереше какво прави той, щеше да прекара зад решетките следващите двайсет години. Налагаше се да изчака и да се добере до информацията по-късно.
Бутна кухненската врата с рамо и влезе.
По-скоро се опита да влезе.
Пред вратата лежеше обърната пазарска торба, чието съдържание бе пръснато по пода. Ерик се огледа, видя малката маса съборена, а до нея на пода лежеше втора торба. Разтревожен, той отиде до плота в средата на кухнята и спря водата. Телевизорът сякаш зазвуча по-силно. Погледна екрана, видя, че е включен на Си Ен Ен, и го изключи. Едва когато се обърна да се огледа отново, видя залепената на хладилника бележка.
Взе я. Беше надраскана набързо, с нейния почерк: „Джордж свика спешно заседание на борда. Не знам кога ще се прибера. Обади ми се веднага в работата“.
Ерик прочете бележката два пъти, като се чудеше какво се е случило и защо Джордж е събрал борда по спешност в събота следобед. Изкушаваше се да й звънне и да я пита какво става, но нямаше време. Пусна бележката в кошчето и излезе.
С цялата бързина, на която беше способен, тръгна обратно към дневната. Кракът му пулсираше, главата го болеше, а в ума му се въртеше само една мисъл: „Колкото по-скоро Раян получи информацията, толкова по-скоро онзи чек ще е мой“.
В дневната се сблъска с първото препятствие — високото вито стълбище.