Ерик погледна с ужас нагоре и се зачуди как ли ще успее да го изкачи, без да падне и да си счупи врата. Тръгна бавно, крачка по крачка. Патериците му се подхлъзнаха на два пъти върху лакираното дърво.
Когато стигна горното ниво, бяха изминали четири минути и беше останал без дъх. Челото му лъщеше от пот и той го избърса с опакото на дланта си. Вратата отдясно беше на кабинета й. Ерик погледна часовника си и се запита колко ли още ще отсъства. Часове? Или минути?
Влезе в слънчевата стая. Край стената отляво имаше шкафове за папки. Отдясно бяха книжните лавици, пълни с юридическа литература. На блестящите стъклени маси имаше компютри, принтери, телефони, факсове и копирни машини. Кабинетът беше голям, но не и претрупан. Бе практичен и ефективен, като самата Даяна. По същество представляваше умалена версия на ъгловия й офис в „Редман Интернешънъл“ и Ерик знаеше, че всичко, което държеше там, го имаше и тук. За по-удобно.
Отиде до компютъра в средата на стаята.
Докато сядаше на кожения стол и оставяше патериците си на пода, отново си помисли колко нелепо е всичко това. Ерик знаеше абсолютно всичко за придобиването на „Уест Текс Инкорпорейтид“. Двамата с Даяна обсъждаха всеки ден сделката. Само ако го беше изслушал, Раян щеше да получи информацията, която искаше да бъде потвърдена. Но той не се доверяваше на никого. Настояваше за копия на всеки файл, до който можеше да се добере Ерик — а Ерик не беше в позиция да спори.
Включи компютъра. На екрана светна съобщение: ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛА.
Ерик отвори горното чекмедже на бюрото. Вътре, между купчините прилежно подредени документи, имаше плик, малко по-голям от кредитна карта. Ерик го взе и затвори чекмеджето. Вътре имаше бележка с паролата на Даяна — също като преди месец, когато собственият му компютър беше излязъл от строя и той й се беше обадил да я попита дали може да довърши доклада си на нейния.
Подобно на неговия компютър, и нейният беше свързан с основната мрежа на „Редман Интернешънъл“. Тогава тя му беше показала къде държи паролата си — комбинация от двайсет букви и числа, които никой не можеше да запомни. „Дори аз — беше казала Даяна. — А знаеш колко добра памет имам.“
Въведе кода, екранът примигна и Ерик получи достъп до машината.
Пръстите му полетяха над клавиатурата. Влезе в менюто, отвори директорията и екранът се изпълни със списъка на стотици файлове. Онези, които му трябваха, се намираха някъде в средата на списъка и бяха кодирани. Ако човек знаеше кода, имената бяха лесни за разбиране. Всеки файл, започващ със звездичка и завършващ с Т, съдържаше информация за придобиването на „Уест Текс Инкорпорейтид“.
Макар файловете да бяха само дванайсет, всеки съдържаше стотици страници информация — твърде много, за да бъдат разпечатани на принтера за краткото време, което му оставаше. Затова Ерик отвори друго чекмедже и извади флашка. Включи я в порта и компютърът забръмча. Ерик посегна към мишката и придвижи курсора до един от файловете. Щракна върху иконата и я завлече до иконата на устройството. Появи се ново съобщение:
ЗА КОПИРАНЕ НА ФАЙЛА *FA#IB!$S@*T ВЪВЕДЕТЕ КОД ЗА СИГУРНОСТ БЕТА
Ерик зяпна невярващо екрана. Като допълнителна мярка за сигурност „Редман Интернешънъл“ сменяше кода на всеки три месеца, което явно се бе случило неотдавна. Когато влезе за последно в системата, кодът беше АЛФА. Не БЕТА. БЕТА изобщо не съществуваше. Без този код нямаше да може да прехвърли файловете на флашката.
Трябваше да има начин да заобиколи това. Системата беше сигурна, но не и непробиваема.
Сети се нещо. Всеки път, когато „Редман Интернешънъл“ сменяше кодовете си, служителите получаваха имейл, който им даваше възможност да въведат свой собствен код, който беше по-лесен за запомняне.
Идеята беше, че щом са стигнали до постовете, които заемаха, наистина бяха надеждни и съответно системата за сигурност бе по-небрежна.
Кодът можеше да бъде всякакъв. Ерик се запита дали Даяна не е като него и Селина и не използва стария си код просто от мързел. Знаеше, че нейният е второто й име — Мари. Въведе го в компютъра.
Екранът примигна.
Спешното заседание приключи толкова бързо, колкото бе и започнало.
Даяна Крейн затвори черното си куфарче от крокодилска кожа, стана от мястото си и тръгна с другите директори към Джордж, който стоеше начело на махагоновата маса.
— Току-що ми се обади Тед Фростман — бе казал той преди малко. — „Чейс“ потвърждават готовността си да участват. Сега е особено важно сделките с „Уест Текс“ и Иран да бъдат приключени. Заради Селина.