Избор всъщност нямаше. Ерик пусна стола, взе патериците и тръгна към вратата. Де Чико не знаеше, че точно зад вратата има бюро. Върху него бе сложена желязна статуетка на жена. Беше висока около четиресет и пет сантиметра и беше достатъчно тежка, за да нанесе сериозни поражения по черепа на човек.
Ако преценеше правилно момента, ако грабнеше статуята, цапардосаше Де Чико и затвореше вратата, преди другите да са предприели нещо, може би щеше да има шанс да се добере до стаята на Даяна, да заключи вратата, да отиде в банята, да заключи и там и да повика охраната на помощ.
Знаеше, че вероятността да успее е малка, но това бе единствената му надежда.
Джак и Даяна излязоха от сградата на „Редман Интернешънъл“, замахаха на такситата, спряха петото и казаха на шофьора да ги откара до Редман Плейс.
— Ще получите сто долара отгоре, ако побързате — добави Даяна. Отвори чантата си, извади парите и ги пусна на предната седалка. — Спешно е.
Шофьорът натисна газта, но трафикът на Пето бе натоварен. Опита да се провре между автомобилите, но не се получи.
— Ще направя всичко възможно — увери ги. — Но това е идиотщина. Вижте ги тия задници. Не знаят как се кара.
— Просто опитайте — помоли Даяна. Погледна към Джак. — Може да закъснеем.
— Няма как да си сигурна.
— Познавам Ерик.
Шофьорът намери пролука и моментално се възползва. Редман Плейс се намираше на пет минути път. Ако шофьорът бе достатъчно агресивен, можеха да стигнат и за три.
— Да вървим, Ерик. Ако не побързаш, ще те засиля.
Ерик погледна Де Чико, докато минаваше покрай него. Съсредоточи се изцяло върху бюрото и статуетката зад вратата. Намираше се отпред и вдясно. Щеше да се наложи да пусне патерицата, да грабне статуетката и да се обърне, за да замахне.
Мина през вратата, хвърли кос поглед и я видя точно където очакваше.
И всичко тръгна на забавен кадър.
Пусна дясната патерица, наведе се към статуетката и я сграбчи. Обърна се да замахне и да фрасне Де Чико по главата, но вместо това полетя напред. Някой го беше бутнал. Полетя във въздуха и се стовари на пода. Главата му се удари в дървото и за момент изгуби съзнание.
Раздрусаха го.
Отвори очи и видя наведения над него Де Чико.
— Ставай.
Клепачите му трепнаха, забеляза някакво движение. Един от хората на Де Чико внимателно поставяше статуетката на мястото й.
— Ставай.
Опита се да помръдне, но изгаряща болка прониза рамото му. Ръката му беше извадена от ставата. Де Чико видя проблема, сграбчи Ерик за ризата и с лекота го вдигна на крака.
Ръката на Ерик висеше отпуснато. Болката бе непоносима. Щеше да изкрещи, но един от мъжете застана зад него и запуши устата му с длан.
— Можеш да живееш, можеш и да умреш — рече Марио. — Изборът е твой. За да живееш, трябва да ми кажеш на кого си поръчал Лиана.
Без никакво колебание Ерик замята глава, за да освободи устата си, и изтърси името.
Без никакво колебание Марио де Чико го сграбчи отново и го повдигна в началото на стълбището. И тогава Ерик с ужас осъзна какво го очаква. Опита се да се съпротивлява, да се освободи от този човек, но напразно.
— Реши да се ебаваш с неподходящия човек — прошепна Де Чико в ухото му. — Никой не докосва Лиана Редман. Направи ли го, виж какво става.
Таксито зави пред Редман Плейс. Джак и Даяна изскочиха навън. Тя хвърли още една стотачка през прозореца, благодари на шофьора и двамата с Джак се затичаха към въртящата се врата.
Асансьорите бяха в дъното на лобито. Те забързаха към тях, натиснаха копчето и зачакаха някоя от вратите да се отвори.
— Каза ми, че ще живея! — извика Ерик.
— Излъгах — отвърна Де Чико. — Много курвенски номер, а?
— Курвата е една. Шибаната Лиана Редман. Кажи й от мое име да се пържи в ада. Кажи й, че може…
Но преди Ерик да завърши речта си, Де Чико го бутна по витото стълбище.
Марио и хората му пристъпиха напред да проследят падането му. Гледаха как тялото на Ерик се извива и огъва под неестествени ъгли, докато се търкаляше надолу, гледаха как гипсът закачи една пръчка и се счупи на две, гледаха как Ерик внезапно се преметна и вратът му се стовари върху парапета.
Изхрущя не дървото — парапетът можеше да издържи такъв удар. Изхрущяха вратните прешлени, сякаш някой цепеше дърва в стаята. Когато Ерик Паркър продължи да пада, тримата забелязаха разлика в движенията му. Сега той бе като парцалена кукла. Когато се изтърколи в подножието на стълбите, в него нямаше живот — а само натрупана инерция. Беше мъртъв и лежеше в разширяваща се локва от собствената му кръв.