— Да се махаме — подкани Де Чико.
Тримата забързаха надолу. Марио докосна врата на Ерик, не напипа пулс и последва хората си, които оглеждаха стаята, за да се уверят, че не са оставили никаква следа след себе си. Вече излизаха и проверяваха за следи от борба, когато Марио бутна една масичка. Погледна и видя часовника и портфейла на Паркър, както и нещо, което приличаше на чек.
Взе чека, прочете сумата, видя името на корпорацията и погледна изненадано към Паркър. Кои бяха „Уърлд Ентърпрайзис“? Кой стоеше зад тях? Защо бяха платили деветдесет милиона на Паркър? С какво беше спечелил тези пари?
Марио прибра чека в джоба си. Вече нямаше как да разпитат Ерик Паркър, така че излязоха от апартамента, намериха стълбището и се втурнаха надолу по него точно когато вратата на асансьора се отвори. Де Чико и хората му бяха три етажа по-долу, когато чуха някаква жена да вика на висок глас името на Ерик.
Поколебаха се.
И побягнаха, когато тя запищя.
37
Оставяйки диря във вечерното небе, самолетът се носеше с пълна скорост над Атлантика към Ню Йорк и летище „Кенеди“.
Майкъл разкопча предпазния колан, хвана ръката на Лиана и леко я стисна. Тя бе мълчала откакто излетяха от „Хийтроу“, той я усещаше как бавно се оттегля в онази част от себе си, където никой не можеше да я нарани.
— Сега се връщам — каза й.
Докато вървеше към опашката на самолета, тихата ярост, която се натрупваше у него след напускането на Монте Карло, най-сетне изригна. Знаеше, че зад това стои баща му, знаеше, че именно той е поръчал убийството на Селина Редман. „Вероятно е използвал Спокати — помисли си. — Накарал е кучия син да го направи вместо него…“
Стюардесата се усмихна, когато я приближи.
— Къде са телефоните? — попита Майкъл.
Стюардесата махна към района до тоалетните.
— Ето там, господин Арчър.
Майкъл благодари, тръгна към телефоните и леко се олюля, когато самолетът попадна във въздушна дупка. Някаква възрастна жена с рошава руса коса го сграбчи за ръката, докато минаваше покрай мястото й.
— Вие сте Майкъл Арчър — отбеляза тя.
Майкъл се освободи. Други пътници вече също поглеждаха към него. Разпознаваха го.
— Не — каза той. — Не съм. Непрекъснато ме бъркат с него. Поласкан съм.
И продължи нататък, без да обръща внимание на жената, която казваше на седящия до нея мъж: „Готова бях да се закълна…“
Вдигна един телефон, пъхна кредитната си карта и набра. Докато чакаше връзката да се осъществи, си спомни за вечерта — как Лиана вдига телефона, как чува разговора с баща му, как той бързо затваря, когато Луис си поемаше дъх. Как Лиана влиза в банята и го гледа как се къпе.
Тогава Майкъл си мислеше, че ако просто се изкъпе и се държи така, сякаш няма нищо необичайно, тя ще си помисли, че може би линиите са се объркали заради бурята. Ами ако бе уверена, че е чула не нечий друг разговор? Ами ако беше познала гласа на баща му и беше останала с него само докато успее да се измъкне? Тази перспектива го изнервяше, тъй като животът му беше заложен на карта.
Накрая в слушалката прозвуча женски глас.
— „Манхатън Ентърпрайсиз“.
— Джуди, Майкъл се обажда. Баща ми там ли е?
— На заседание е, Майкъл.
— Моля те, кажи му, че го търся. Обаждам се от самолет. Спешно е.
Чу се въздишка, последвана от прищракване и музика. Майкъл затвори очи и усети познатата топка в стомаха си. Животът му беше излязъл от контрол. Вчера сутринта бе убил човек в апартамента си, след като той беше изгорил ръкописа му. Полицаите несъмнено работеха върху случая, задаваха въпроси, проследяваха улики.
Баща му беше казал, че открили овъглените трупове в апартамента му и иранеца, който караше таксито, хвърлен в една алея недалеч от дома му. Макар Майкъл да беше наел апартамента под фиктивно име, бе наясно, че рано или късно полицията ще разбере чий е.
Беше прочут. Макар че съседите му бяха хора, чиято реалност бе доста изкривена от дрогата, някой със сигурност го беше разпознал през трите седмици, докато живееше там.
„Но аз мога да ти помогна — каза му Луис. — Убий Редман и полицията никога няма да разбере, че апартаментът е бил твой.“
Макар баща му да не беше произнесъл думите, Майкъл знаеше, че е вярно и обратното: „Ако не убиеш Редман, всяко ченге по света ще тръгне по петите ти. Сантяго също“.