Лиана не се виждаше никаква, когато Майкъл излезе от тоалетната.
Той огледа пълния с хора коридор и я откри да стои срещу него. Беше извадила мобилния си и говореше бързо, като жестикулираше със свободната си ръка. Майкъл се запита на кого ли се обажда и дали става въпрос за него и разговора, който бе подслушала в Монте Карло.
Когато тя затвори телефона, той отиде при нея. Възелът в стомаха му се стегна.
— Кой беше? — попита.
— Марио.
— Марио ли? — Не успя да скрие изненадата си. В разговора в Монте Карло баща му каза, че Де Чико проверявал и двамата. Майкъл бе наясно, че Марио ще го очисти, ако по някакъв начин научи, че е син на Луис.
— И какво?
— Ерик е мъртъв — каза тя. — Поръчката е отменена.
Майкъл я погледна изпитателно в очите, мъчейки се да открие дали няма и нещо повече.
— Значи всичко свърши — заключи той.
Тя сякаш не можеше да повярва на ушите си.
— Сериозно ли говориш? Разбира се, че не е свършило. Първо взривяват прожекторите, после убиват сестра ми. Някой иска да унищожи семейството ми. Родителите ми ли са следващите в списъка? Или аз? Досега никой не е хванат. Кой от нас ще е следващият?
Майкъл не знаеше какво да отговори.
Лиана посегна към голямата чанта в краката си.
— Виж, не исках да си го изкарвам на теб — извини се тя. — Съжалявам, че съм разстроена.
— Имаш всички причини да си разстроена.
— Просто не знам колко още мога да понеса. — Тя се изправи. — Вече можем ли да си ходим у дома? Късно е и съм уморена. Искам утре да стана рано и да се видя с родителите си.
За Майкъл и Лиана домът беше нов апартамент на последния етаж на един жилищен блок на Пето авеню.
Докато лимузината приближаваше блестящата кула, Майкъл си спомни телефонния разговор, който бе провел с баща си в Монте Карло. Луис беше помислил за всичко. Не само знаеше, че синът му ще има нужда от ново жилище, но и че то ще трябва да отразява богатството и властта, които би очаквала новата му съпруга.
Запита се дали баща му нарочно е избрал апартамент на Пето авеню. Нямаше да се изненада, ако беше така. Та нали вчера сутринта ръкописът му със същото заглавие беше изгорен.
Колата хвана вълна зелени светофари, премина по Мадисън и зави на Петдесет и девета, по която стигна до Пето. Когато поеха по булеварда, Майкъл се загледа в хората на тротоара и осветените витрини и си спомни какво му беше казал Спокати в тоалетната. „Портиерът се казва Джоузеф. Висок, тъмнокос, с гъсти мустаци. Очаква ви. Когато го видиш, дръж се така, сякаш се познавате.“
Колата спря.
Майкъл свали прозореца и видя облечения в ливрея портиер да бърза към тях. За момент сърцето му спря. Мъжът, който се приближаваше, бе дребен и плешив.
Хвърли поглед зад него към позлатената двойна врата и видя друг портиер при входа. Той обаче бе млад и рус.
Портиерът отвори вратата на автомобила.
— Господин Арчър — каза той. — Радвам се, че отново сте при нас.
Майкъл нямаше друг избор, освен да се хване на играта. Той слезе от колата.
— А вие трябва да сте госпожа Арчър — предположи мъжът, поглеждайки към Лиана. — За мен е удоволствие да се запознаем.
Докато тя слизаше от лимузината, портиерът се усмихна многозначително на Майкъл.
— Тя е точно толкова прекрасна, колкото казвахте, господин Арчър.
Майкъл също се насили да се усмихне. В този момент мразеше Спокати повече от всичко на този свят.
— Къде е Джоузеф? — попита. — Мислех си, че днес той е на смяна.
— Грип — обясни мъжът. — Надяваме се, че утре ще е на линия. Нека ви помогна с багажа.
Взеха асансьора до петнайсетия етаж. Апартаментът се оказа точно толкова помпозен, колкото го беше описал Спокати. Беше пълен с вещи, подобни на онези, които му бяха отнети от банката само преди няколко седмици.
Огледа се и откри, че апартаментът изглежда така, сякаш в него се живее, макар Спокати да беше казал, че са го обзавели тази сутрин.
Лиана пусна чантата си на една масичка. Застана в средата на антрето и се завъртя, оглеждайки помещението.
— Е, значи живееш тук — рече тя.
Майкъл разпери ръце. „Май да“ — помисли си той.
Вечерта легна до Лиана, но сънят не идваше. Толкова много мисли се тълпяха в главата му, че като едното нищо можеше да полудее, ако задълбае прекалено в тях.
Вместо това се замисли за майка си. Струваше му се, че ако можеше някак да я види отново и да поговори с нея, ще изпита яростта, която изпитваше баща му години наред, и ще я приеме, ще знае, че баща му е прав, както се кълнеше.