Но майка му беше умряла, когато той бе на три. Малкото му спомени за нея бяха само избелели от времето фрагменти.
Все пак помнеше някои неща — усмивката й, играчките, които слагаше във ваната, докато го къпеше, хубавите памучни дрехи, които носеше. Искаше му се да можеше да си спомни повече, но не можеше. Баща му играеше основната роля в спомените от детството му.
Майкъл затвори очи и остави ума си да се потопи в мрака.
Спомняше си…
Беше дете и баща му вървеше към него, като сваляше колана си и казваше със завален от уискито глас, че му се иска Майкъл да не се беше раждал.
Спомняше си…
Беше късна, снежна февруарска вечер и той чуваше пияния си баща да плаче в съседната стая и да повтаря отново и отново името на жена си, сякаш така можеше да я върне обратно.
Спомняше си…
Беше на осемнайсет и пътуваше с автобус за Холивуд. Никога нямаше да забрави онзи ден, застоялия задимен въздух, безбройните часове по пътя. Всяка секунда от тях бе по-добра от затвора, в който го държеше баща му. Когато автобусът излезе от Гранд Сентрал, той стана Майкъл Арчър и се закле пред себе си, че баща му никога вече няма да контролира живота му.
И сега се запита как е позволил това да се случи.
Представи си…
Как напуска баща си, Ню Йорк, хваща самолета с Лиана, отлитат в някаква затънтена част от света и заживяват в земя, където никой не ги познава. Но знаеше, че не може да го направи. Опиташе ли, баща му щеше да го намери и да го убие. Или Сантяго щеше да го направи.
Отвори очи.
Биха ли го направили наистина?
40
В неделя сутринта Джордж изпълни ритуалите на смъртта.
Проведе телефонни разговори от кабинета си в „Редман Интернешънъл“. Поръча в погребалното бюро скъп махагонов ковчег с инициалите СЕР отстрани. Звънна на любимия цветар на дъщеря си да осигури десетки рози за църквата и за гроба й.
Обади се на близки приятели и роднини и ги уведоми за часа и мястото на скромното опело и погребението. И прекара известно време сам, все още опитвайки се да приеме неприемливото. От смъртта на неговите родители не му се беше случвало да се справя с нещо толкова лично. Чувстваше се вцепенен, не точно пуст, а някак отсъстващ, сякаш стоеше отстрани и гледаше как този ад се случва на някого друг — макар да знаеше, че се случва на самия него.
Въпреки че бордът го натискаше да подпише последните документи за „Уест Текс“ и Иран във вторник, Джордж изхвърли придобиването от ума си. Не искаше и нямаше намерение да се занимава с него, докато денят не настъпи и не му остави друг избор.
Тръгна към кабинета й.
Когато влезе, изпита чувството, че влиза в стая, в която Селина продължаваше да идва всяка сутрин. Присъствието й тук го изпълваше с най-голяма гордост. Неговият кабинет бе до нейния. Ако някоя сделка вървеше особено добре или зле, двамата често си общуваха с викове през стената. Гърлото на Джордж се стегна при тази мисъл.
Отиде до бюрото й.
Подобно на самия него, дъщеря му не бе от най-подредените. Бюрото й бе затрупано с използвани кафени чашки и празни кутии от храна. Виждаха се папки, свързани с купуването на „Уест Текс“, а в единия ъгъл имаше снимка на двамата в сребърна рамка. Стояха пред новата сграда на „Редман Интернешънъл“, баща и дъщеря, усмихнати, в най-великия си момент. Заедно те бяха непобедими. Заедно бяха постигнали толкова много.
Кой беше той без нея?
На вратата се почука. Джордж се обърна и видя Елизабет на прага. Беше облечена в проста черна рокля. Изражението й беше сериозно. Приличаше му на призрак, сякаш това все още не беше реално, не се случваше.
Съвършена стойка, мъртви очи. Жена му вдигна глава.
— Готова съм — каза тя.
Влизането в апартамента на Селина бе може би най-трудното нещо, което бяха правили Джордж и Елизабет. Жилището изглеждаше така, сякаш тя беше излязла само за уикенда и скоро щеше да се върне. Докато обикаляха от стая в стая и свързваха различни спомени с предметите, които бяха скъпи за дъщеря им, те се запитаха дали изобщо ще могат да продължат напред без нея.
Влязоха в спалнята.
Докато Елизабет пристъпяше към гардероба, Джордж се огледа и забеляза, че леглото е оставено неоправено и че щорите още са спуснати и скриват облачното небе. Зад себе си чуваше рязкото тракане на металните закачалки, плъзгащи се по пръта.
— Мисля, че трябва да е в червено — каза Елизабет. — Селина обичаше червено. Любимият й цвят. — Гласът й бе странно лек и рязко контрастираше с дрънчащите закачалки.