Джордж се обърна към гардероба и се намръщи, докато потвърждаваше, че си спомня кой е любимият й цвят.
— Или бяло — продължаваше Елизабет. — Винаги съм я харесвала в бяло.
— Елизабет…
— Нямах представа, че Селина има толкова много дрехи — отбеляза тя. — Не е като мен и сестра си. Винаги съм си мислила, че е минималист. А я виж това. Спокойно може да съперничи на всичко, което имаме с Лиана в нашите гардероби.
Той застана зад нея.
— Мислех си, че бързо ще намерим нещо подходящо и ще можем да си вървим. — Жена му бутна настрана няколко рокли и металът изскърца. — А се оказа по-трудно, отколкото си представях.
— Какво ще кажеш да ти помогна?
— Не е нужно. — Тя бързо избута още дрехи, спря и извади една бяла рокля. Обърна се към него. — Какво ще кажеш?
— Идеална е, Елизабет.
— Сигурен ли си? Искам да изглежда съвършено.
В ума му се появи образът на Селина, каквато я беше видял за последен път. Беше просната гола на студената метална маса в мазето на „Съдебна медицина“, с бледосиня кожа, мокра коса, виеща се около странно подутото й лице. Част от Джордж умря в онзи момент, превърна се в нещо по-мрачно, по-грозно.
— Ще изглежда съвършено — каза той.
Елизабет вдигна роклята и я огледа бързо.
— Повече няма да стъпя тук, Джордж — заяви тя, без да го поглежда.
— Не е нужно да го правиш. Аз ще се погрижа за всичко.
Погледнаха за последен път апартамента и излязоха. Вратата се затвори зад тях.
Елизабет не каза нищо по пътя.
Роклята на дъщеря им беше сгъната като преграда между тях, ръцете й лежаха в скута. Гледаше през прозореца, без да забелязва двете необозначени полицейски коли, които ги следваха. От време на време слънцето проблясваше в очите й. Дишането й бе толкова тихо, че изобщо не се чуваше в шумоизолираното купе на лимузината.
Беше на петдесет и четири и бе прекрасна. Фините бръчки около устата и под очите някак подчертаваха красотата й. Загледан в нея, Джордж изведнъж се усети, че си мисли за времето, когато и двамата бяха млади и щастливи, когато току-що се бяха запознали и нямаха представа какви бури ги очакват.
Спомни си случайната им среща у един общ приятел и как в края на партито й каза, че ще се ожени за нея. Спомни си как си беше откраднал целувка пред вратата на бащиния й дом и как сърцето му се разтуптяваше, когато тя излизаше от къщата да го посрещне. Тогава тя бе най-важното същество в живота му. А къде бяха сега?
Ако някой му беше задал този въпрос преди два месеца, Джордж щеше да има отговор. А сега? Сега отиваше да се срещне с препоръчания от приятели погребален агент. Сега онзи, който бе убил дъщеря им и, бе взривил прожекторите, още беше на свобода. Нямаше отговори. Докато лимузината спираше на червен светофар, Джордж затвори очи и се запита кой стои зад всичко, което се стоварваше върху него.
Не му беше даден шанс.
В лимузината се долови раздвижване на въздуха, промяна в тишината.
Усети как Елизабет до него настръхва.
Джордж погледна жена си, видя, че тя гледа през прозореца, и проследи погледа й.
На оживения ъгъл на кръстовището имаше стойка за вестници. На първата страница на „Пост“ бе отпечатана снимка на Селина и Ерик Паркър, застанали пред бляскавия вход на „Редман Интернешънъл“, хванати за ръце. Бяха пълни с живот, влюбени и усмихнати.
Заглавието беше огромно. И се състоеше от една-единствена дума:
СЪВПАДЕНИЕ?
Джордж посегна към ръката на Елизабет.
Когато светна зелено и колата потегли, погледът му се премести върху стойката до тази на „Пост“. На първата страница на „Дейли Нюз“ имаше друга снимка — този път на него с Елизабет и Лиана.
Заглавието крещеше:
ТЕ ЛИ СА СЛЕДВАЩИТЕ?
41
Когато Лиана тръгна да се срещне с родителите си, сутринта бе топла и облачна. Тя излезе на тротоара и се качи в очакващата я лимузина.
— „Редман Интернешънъл“ — каза на шофьора и стомахът й се сви, докато потегляха.
Беше облечена неофициално и в същото време професионално. Не искаше да изглежда сякаш полага усилия да покаже, че е успяла и е продължила напред, макар да знаеше, че е точно така.
Беше се променила от откриването на сградата на баща й. Беше се изнесла от дома им, беше си намерила свое жилище, започна работа при врага на баща си и се омъжи за Майкъл Арчър.
Беше независима. Беше постигнала целите си, при това без тяхната помощ. Никога вече нямаше да се нуждае от финансовата помощ на родителите си. Никога вече нямаше да й се налага да разчита на тях. В това имаше свобода, но и известна тъга. Защо се чувстваше така, сякаш само тя вижда постиженията си, но не и родителите й — когато най-много искаше тъкмо те да забележат успеха й?