Докато чакаше някой да вдигне, се обърна към Джак.
— Докато Ерик беше в болницата, Луис Раян му изпрати десетки рози. Тогава си помислих, че ще му предложи работа. — Тя кимна към куфарчето. — Сега знам каква точно е била работата.
Обади се мъжки глас.
— Били — каза тя. — Даяна Крейн се обажда. Бих искала да ми отговорите на някои въпроси.
— Разбира се, госпожице Крейн.
— Вчера сутринта вие бяхте дежурен, когато излязох, нали?
— Точно така.
— Искам да знам дали господин Паркър е излизал от сградата, докато ме е нямало.
Човекът замълча за момент. Накрая прочисти гърлото си.
— Да.
Даяна затвори очи. Вчера, когато се върна от пазар и завари апартамента празен, тя си помисли, че Ерик е отишъл до своето жилище, за да огледа щетите. Беше предположила, че иска да остане сам и беше започнала да приготвя обяд. Точно тогава й звънна Джордж Редман, съобщи й за смъртта на Селина и я извика на спешно заседание на борда. В бързината Даяна беше съборила двете торби с покупките.
Тогава изобщо не се замисли за отсъствието на Ерик. Но сега вече знаеше, че той изобщо не е бил в апартамента си.
— Каза ли къде отива? — попита тя.
— Не — отвърна портиерът. — Но ако смятате, че ще ви бъде от помощ, замина с лимузина.
Думите му прозвучаха така гладко, че инстинктите й на адвокат моментално се наостриха. Портиерът искаше да й каже нещо, което не би могла да научи без неговата помощ. Даяна хвърли поглед към Джак.
— Лимузина? Той ли я е поръчвал?
— Не мога да знам.
— И предполагам, се е върнал със същата кола, нали?
— Да — потвърди Били. Даяна долови в гласа му предпазливост, смесена с желание да говори. „Премълчава — помисли си тя. — Действай внимателно.“
— Ерик сам ли беше? — попита.
— Да — отвърна портиерът. — Но малко след като се върна в апартамента ви, той се обади да ми каже, че очаква приятели и да ги пусна направо, когато пристигнат.
Даяна отново погледна към Джак.
— Кои са били тези приятели, Били? Разпознахте ли ги?
Мълчанието се проточи, но трептеше като мараня над градска улица.
— Не разпознах никого от тях — тихо рече той.
И тогава Даяна разбра, че портиерът лъже.
— Били — предпазливо поде тя. — Много е важно да знам кой е идвал в апартамента ми. Много е важно да ми кажете дали сте разпознали някого. Моля ви, кажете ми. Не е нужно да се страхувате. Името ви никога няма да бъде споменато. Ако знаете нещо, трябва да ми кажете.
Даяна долови как човекът взема решение и преценява рисковете, които поема. Накрая той заговори.
— Разпознах само един от тях — каза той. Гласът му бе по-уверен, отколкото досега. — И проклет да съм, ако позволя да ме заплашва отново.
Вълна на облекчение заля Даяна. Тя се наведе напред.
— За какво говорите, Били? Кой ви е заплашвал?
— Марио де Чико — отвърна портиерът. — Мафиотският бос. Той и приятелите му дойдоха малко след като първият гост на господин Паркър излезе с куп папки. Каза ми, че ако някой разбере, че е идвал в Редман Плейс, аз и семейството ми ще съжаляваме до края на живота си.
Седнал в микробуса, паркиран на Петдесет и девета, Спокати изчака Даяна Крейн да затвори телефона, след което свали слушалките и се замисли. Внимателно прецени ситуацията, пред която се беше озовал, обмисли няколко нови идеи и взе решение.
Стана от седалката в задната част на микробуса, премести се в кабината, извади мобилния си и набра личния номер на Луис Раян.
Докато чакаше Раян да вдигне, той се заслуша в уличното движение. Помисли си, че това назначение отива към края си. Времето му в Манхатън изтичаше. Знаеше, че заради собствената си сигурност скоро ще трябва да осъществи серия планове, които не само щяха да променят бъдещето на Джордж Редман и семейството му, както го беше замислил Луис Раян, но и да осигурят на самия Спокати безопасно излизане от положението.
Макар че Редман и близките му наистина щяха да умрат след падането на „Редман Интернешънъл“, това нямаше да стане по начина, по който го беше планирал Раян.
Луис вдигна телефона. Спокати му разказа всичко, което се бе случило през последните двайсет минути в апартамента на Даяна Крейн. Каза му и какво трябва да бъде направено. Минаха няколко секунди, преди Луис да отговори.
— И си сигурен, че ще проработи? — попита той.
— Абсолютно сигурен ли? — въздъхна Спокати. Напрежението в гласа на Раян му доставяше удоволствие. — Няма сигурни неща, Луис. Мога обаче да ти кажа едно — ако искаш „Редман Интернешънъл“ да се срине, ако искаш Редман да си плати за онова, което е сторил с жена ти, трябва да действаме по този начин. Друг вариант няма.