Лиана се поколеба.
— Разбира се.
— Поканите бяха разпратени миналата седмица — започна Луис. — И получихме страшно много потвърждения. Ще дойдат всички важни клечки от Манхатън и от различни части на света — наред с пресата. Ще очакват някаква реч.
Лиана се слиса.
— Луис, ще бъда откровена с теб. Ще дойда на откриването, както обещах, ще се смеся с тълпата, както искаш, но ако трябва да съм честна, нямам нито време, нито възможност да се съсредоточа, за да напиша реч, още по-малко да я произнеса. Сестра ми е мъртва. Някой се опитва да унищожи семейството ми.
— Речта вече е написана — каза Луис. — Зак Андерсън се погрижи. Кратка е. Без никакви отклонения. Хората ще ти съчувстват. Речта се придържа към подходящия тон. Вече я одобрих. Зак подготвя окончателен вариант, който да прегледаш.
Сърцето на Лиана се сви при мисълта, че трябва да има вземане-даване с помощника си Зак Андерсън. Едно от първите неща, които смяташе да направи като управител, бе да го уволни.
— А ако не ми хареса? — попита тя.
— Можеш да направиш всякакви промени. В края на краищата ти си управителят на хотела, Лиана. Сцената е твоя.
— Добре — съгласи се тя. — Ще го направя. Но още нещо. Ще ми трябва охрана. Можеш ли да ми я осигуриш? Няма как да знам кой ще бъде в тълпата и кой може да се промъкне незабелязано. Искам да бъда защитена.
— Вече съм се погрижил за това — успокои я Луис. — Сградата ще бъде под постоянно наблюдение. Ще има мъже и жени в официално облекло, които няма да се откъсват от теб. Ще ги забележиш навсякъде из помещението и на всички входове — също като останалата охрана. — Той замълча за момент. — А освен това, съм наредил да те поеме един от най-добрите ми хора. Няма да се откъсва от теб през цялата вечер.
Когато излезе от кабинета на Раян, Лиана спря под козирката на Четиресет и седма улица, извади мобилния си и набра номер.
Дъждът се лееше на талази, изсипваше се върху колите и хората на тротоара, плющеше по сградите. Накрая й отговори мъжки глас.
— „При Марио“.
— Обажда се Лиана Арчър — каза тя. — Трябва да говоря с Марио.
— Кой се обажда?
Не я беше познал с новата фамилия.
— Лиана Редман — уточни тя, надвиквайки воя на вятъра. — Трябва да говоря с Марио. Там ли е?
— Марио излезе — каза мъжът. — Изпуснахте го.
— Важно е — настоя Лиана. — Знаете ли къде е отишъл?
Мъжът не отговори.
Докато лимузината спираше пред тухления склад, Харолд Бейнс приключи с биенето на дозата хероин в изтощената си лява ръка. Извади иглата от подутата си вена и забеляза, че нито една капка кръв не изцапа заприличалата на восък кожа. Макар че бе подута, вената бе сякаш пресъхнала, превърнала се в пурпурен канап.
Валеше като из ведро, дъждът буквално блъскаше като с чук покрива на колата. Докато наркотикът постепенно превръщаше света му в илюзията, в която намираше покой, Харолд погледна през прозореца към занемарената постройка.
Тя проблясваше в дъжда и сякаш го привикваше с изронените си тухли и разбита фасада. Харолд имаше чувството, че складът може да му предложи някаква утеха между рушащите се стени.
На улицата бяха паркирали още няколко лимузини със запалени двигатели. Харолд примижа към часовника си и взе куфарчето от съседната седалка. Почука по затъмненото стъкло, което го отделяше от шофьора, и то се плъзна надолу.
— Ще се забавя — каза той. — Но искам да ме изчакате. Може да си тръгна и по-рано.
Шофьорът кимна.
Харолд събра кураж, изскочи от колата и се затича по хлъзгавия паваж. Водата се плискаше в краката му. Измокри обувките му. Когато стигна входа на сградата, дрехите му бяха подгизнали и той беше задъхан, плетениците от вени по слепоочията му пърхаха като крилете на птичка.
Вратата, пред която стоеше, бе леко отворена и разкриваше мрак, нарушаван от време на време от проблясъци синя светлина. Музиката дънеше с пълна сила от горните етажи, но той успя да долови и глъчка на тълпа. Харолд погледна назад към проливния дъжд. Знаеше, че Луис Раян може да го е проследил отново, но не му пукаше. Вече не можеше да му се случи нищо. Вече бе неуязвим.
Вътре куфарчето му бе прието от мъж в костюм на горила, който го предаде на гола жена с прозрачно найлоново наметало. Тя го остави на пода до няколко други куфарчета. Мъж с кожен бандаж и нищо друго по себе си провери съдържанието му и кимна на горилата.
Харолд видя кимането и Жената с найлоновото наметало посочи стълбите зад него.
— Тайфата е страхотна — уведоми го тя с необичайно дълбок глас. — Една от най-добрите, които съм виждала.