Харолд изкачи стълбите с най-голямата бързина, на която бе способен, желаейки колкото се може по-скоро да се отдалечи от тях. В тези клубове рядко разговаряше с когото и да било. Обикновено предпочиташе само да гледа, но понякога се включваше и в забавленията. Макар да бе сигурен, че някои от посетителите го разпознаваха от коктейлите на Пето или Парк, по-добре беше да приеме, че това не е вярно — и да остане една от анонимните сенки покрай тъмните стени.
Задъхан, Харолд стигна горния етаж. След като мина през сводестия вход и се озова в просторното затъмнено помещение, изпита огромно облекчение. Нареди се на опашката от хора, които събличаха дрехите си, за да бъдат проверени.
Заслуша се. Директори от Уолстрийт обсъждаха кои фирми трябва да се избягват. Някой говореше за изгодни сделки с недвижими имоти. Жена в костюм на „Диор“ и ботуши до бедрата разказваше на приятелка как наскоро се е омъжила и че новият й съпруг не знаел нищо за похожденията й.
— Той се интересува от спортове, а аз от водни спортове. — Двете се разсмяха.
Харолд чуваше всичко, но умът му не го регистрираше. Тъкмо сваляше ризата си, когато забеляза младия мъж.
Висок и тъмен, със закалено от безмилостни тренировки тяло, мъжът изглеждаше два пъти по-едър от Харолд, докато минаваше покрай него. Погледът му срещна неговия, задържа се за миг и Харолд си помисли, че мъжът е прекрасен.
Непознатият се облегна на метална клетка. С блеснали тъмни очи и втвърден пенис, той погледна настоятелно Харолд и се усмихна едва-едва. Докато го гледаше и се възхищаваше на физиката му, Харолд болезнено си даде сметка за собственото си тяло, докато дрехите му се свличаха като мъртва змийска кожа — ужасно хърбаво, смътна сянка на онова, което беше на младини. Даде дрехите си за проверка, протегна ръка и върху нея с черен флумастер написаха „258“.
— А сега се позабавлявайте — пожела му с усмивка проверяващата. В усмивката й обаче се четеше отчаяние и самота. Усмивка, проядена от живота и наркотиците.
Харолд познаваше тази усмивка и на лицето му се появи същата. Спомни за Селина, че тя е мъртва заради собствената му страхливост, и отново беше залят от вълна на омраза към самия себе си.
Пропъди мисълта в някакво затънтено кътче на съзнанието си, твърдо решен да не се занимава с нея, защото щеше да убие преживяването му Харолд тръгна към младия мъж, облегнат на клетката. Музиката кънтеше през всяка пора на тялото му. Усмивката на младия мъж стана по-широка, когато Харолд го приближи.
И после, мъжът целуваше Харолд. Езикът му мина по извивката на устните му и се пъхна между тях. Ръката хвана главата му и я насочи към възбудата между краката на непознатия. Харолд погледна и видя, че младият мъж е затворил очи. Личеше, че е потънал в мига, затова го целуна. Стисна по-здраво пениса му и остана приятно изненадан от размерите. Дебел колкото китката му и необрязан. Харолд коленичи и го пое с уста.
Беше прекалено голям. Харолд опря длани на бедрата на мъжа и замята глава. Не можеше да диша. Тласъците ставаха все по-силни. Харолд се уплаши и в същото време се възбуди още повече. Беше на път да изгуби съзнание, когато мъжът спря и го вдигна на крака.
Лицето на Харолд беше цялото в слюнка. Помещението се въртеше пред очите му.
— Какво ще кажеш да се махнем оттук? — прошепна мъжът в ухото му. — Можем да идем у нас, където е по-тихо. Имам играчки, за които на това място не са и чували.
Лимузината летеше по натоварените улици.
Докато времето минаваше и градът се носеше покрай тях, главата на Харолд започна да се избистря. Сетивата му вече не бяха обгърнати от дозата хероин; съвестта му не бе заглушена от наркотика.
Утре сутринта трябваше да присъства на погребението на дъщерята на най-добрия си приятел. Утре следобед трябваше да се качи на самолет и да отлети за Иран — страна, в която „Редман Интернешънъл“ нямаше бъдеще. Заради него.
На колко други погребения щеше да присъства през следващите няколко седмици? Колко още щяха да умрат, защото беше отказал да говори?
Нуждата го завладя.
Той отвори шкафа за напитки, извади черна кожена кесия и я отвори, разкривайки използваната спринцовка и полупразната стъкленица с хероин. Погледна към седящия до него млад мъж, към прекрасното му лице, и видя хиляди обещания да блестят във влажните му очи. Как беше името му? Дерик?
— Искаш ли малко? — попита. — Ако искаш…
Мъжът сграбчи ръката му.
— Не го прави — предупреди го. — Този боклук уби мой приятел. Ще те съсипе.