Харолд нямаше как да не се разсмее. Даваше ли си сметка какви ги говори това момче?
— Аз вече съм съсипан — каза. — Съсипан, че и оттатък. А сега пусни ръката ми.
Но мъжът издърпа кесията, свали прозореца и я изхвърли навън.
Харолд с ужас загледа как хероинът изчезва в проливния дъжд.
— Какво ти става, по дяволите? — извика той повече от страх, отколкото от гняв. — Да не си побъркан?
Мъжът коленичи и разкопча панталона му.
— А сега нека наистина да те кача на черешата.
Стигнаха до скромна на вид сграда на Дванайсета улица.
Когато колата спря, Дерик вдигна глава от скута на Харолд и погледна през прозореца.
— Стигнахме — каза той. — Ела. Вътре ще ни е по-удобно.
Харолд погледна изненадан сградата — беше прекрасна. Макар още да валеше, слънцето вече надничаше през облаците и осветяваше тясната тухлена фасада.
— Тук ли живееш? — попита той.
— Да.
— Какво работиш?
Последва неловко мълчание.
— Виж — каза мъжът. — Предпочитам да бъда дискретен. Ти не ме познаваш и аз не те познавам. Ще си изкараме добре, обещавам ти, но само толкова. Става ли?
Харолд го желаеше. Кимна.
Двамата слязоха от колата.
Вътре къщата бе просторна, топла и изпълнена с аромата на цъфнали рози. Със събуден интерес Харолд пристъпи в просторното фоайе и видя пълни с цветя вази, масички, "Нипендейл“ и безброй картини по стените.
Усети, че нещо не е наред още преди Дерик да заключи вратата зад тях. Този човек никога не би могъл да си позволи подобен разкош, никога не би могъл да си купи оригинален Матис.
Обърна се да протестира, но в същия миг се чу затръшване на врата, последвано от стъпки по паркета.
— Добра работа, Дерик — каза някакъв мъж. — Чист ли е?
— Чист е — отвърна Дерик. — Сам изхвърлих хероина.
— Отлично. Обади се на Ники на излизане и той ще ти даде парите, за които се разбрахме.
Сякаш ледена ръка докосна сърцето на Харолд. Давайки си сметка, че е в капан, той бързо се обърна и се озова лице в лице с Марио де Чико.
45
Ароматна пара се виеше от сребърния кафеник и се издигащия в застоялия задимен въздух. Лучия де Чико сложи крак върху крак и погледна раздразнено униформената прислужница, която се наведе над масата и сипа горещата течност в две порцеланови чаши.
Искаше да остане насаме с бащата на Марио. Искаше да говори с него на четири очи. Мислено заповяда на жената да се разкара.
— Желаете ли нещо друго, господин Де Чико?
Антонио де Чико й се усмихна така изненадващо многозначително, че Лучия незабавно заподозря, че помежду им има нещо.
— Не, Глория — отвърна. — Това е засега.
Жената излезе.
Де Чико се наведе напред, избра си едната чашка от сребърния сервиз за кафе и я поднесе към устните си. Намираха се в библиотеката на имението му Тод Хил и димът от неизменната му пура започваше да дразни очите на Лучия.
Тя погледна мъжа срещу себе си. Беше наистина изумителен. Облечен в безупречен сив костюм, със загоряло от слънцето лице. Де Чико наближаваше седемдесетте — а изглеждаше на не повече от петдесет.
Засрамен от мизерното си начало в Сицилия и ужасно суетен, Антонио де Чико правеше всичко възможно да изглежда като образован професионалист от Уолстрийт. Когато не говореше, илюзията бе налице. Но отвореше ли уста, началното му образование беше смущаващо очевидно.
— Ще пиеш кафе? — попита той.
Лучия поклати глава.
— Трябва да поговорим — каза тя, като си играеше с диамантената брошка на ревера на бялото й сако.
— Схванах го още когато ми се обади онази вечер.
Чувството му за хумор не остана незабелязано. Лучия се усмихна, въпреки че беше напрегната.
— Съжалявам, че не можахме да го направим тогава, но тук беше доста натоварено — изтъкна той. — Е, какъв е проблемът?
Лучия внимателно подбра думите си.
— Свързан е с Марио — заяви тя. — Той отново спи с Лиана Редман. Сигурна съм.
Де Чико я изгледа изпитателно.
— Лучия — каза. — Лучия, откъде ти хрумват тези смахнати идеи? Марио не е глупак. Знае, че ще убия курвата, ако отново направи тази глупост. Вече говорихме по този въпрос.
— Не ми пука какво знае — настоя тя. — Истина е. Когато ти се обадих в петък вечерта, той тъкмо излезе да се срещне с нея в един от проклетите му приюти. Сам ми го каза, чичо Тони. Заплаши ме, че ако ти кажа и нещо се случи с него или с Лиана, ще ме накара да съжалявам до края на живота си.
— Марио ти е казал това?