Лучия кимна.
— Уплаши ме.
— Имаш ли доказателства, че я чука?
— Не. Но съм сигурна, че го прави. Тя непрекъснато звъни, а той не ме е докосвал от месеци. Лягам си сама, а когато се събуждам, го намирам в стаята за гости. Боря се за брака си, на той явно е решен да го прекрати. Можеш ли да направиш нещо?
Де Чико засмука пурата си. Познаваше тази жена от дете. Обичаше я като собствена дъщеря. Имаше заплаха за живота й, а тя беше напуснала сигурността на дома си и бе дошла тук, за да го моли за помощ. Макар да не беше съвсем убеден, че Марио спи с Лиана (тя не беше ли се омъжила наскоро за Майкъл Арчър?), трябваше най-малкото да обмисли молбата й.
— Какво искаш от мен? — попита я той.
Очите на Лучия потъмняха.
— Искам да я убиеш — с равен глас изрече тя. — Искам да я убиеш, за да можем двамата с Марио да започнем отначало.
Де Чико дори не мигна.
— И как искаш да го направя?
— Ще оставя подробностите на теб — отвърна тя. — Но знам едно — във вторник вечерта ще присъства на откриването на хотел „Пето авеню“. Следя историята в „Дейли Нюз“ и е почти сигурно, че тя ще изнася реч. Управител е на хотела.
Де Чико не откъсваше поглед от снаха си.
— Целият свят ще бъде там — добави Лучия.
— Значи ще има и много охрана.
— Ти можеш да се оправиш с охраната. Това ще бъде един от най-големите й моменти. — Лучия знаеше как да му влезе под кожата. — Може би тогава?…
Жената, която се разхождаше по Дванайсета улица, определено изглеждаше като майка.
Облечена небрежно в избелели дънки и широка карирана риза, с тъмна коса, прибрана назад от ъгловатото й лице, тя буташе розовата количка по тротоара и гукаше на несъществуващото бебе в нея. По пътя си внимателно избягваше неравностите по цимента — знаеше, че и при най-малкото рязко движение тя самата и всичко около нея ще бъде вдигнато във въздуха.
Дъждът беше спрял и тя бе благодарна за това. Спокати не й беше дал алтернативен план за действие. Ако небето не се беше прояснило, не беше сигурна как би могла да изпълни плана — същевременно обаче това не беше напълно вярно. Жената бе много добре обучен оперативен агент и беше напълно уверена в уменията и подготовката си. Със сигурност щеше да намери начин. И Спокати го знаеше.
Вървеше срещу вятъра, като се навеждаше под клоните на осветените от слънцето дървета. Умът й бе изострен и съсредоточен. Очите й бяха скрити зад тъмни очила.
Видя ги на отсрещната страна на улицата, застанали пред красивата къща, заслоняващи входа с едрите си тела. Бяха двама, точно както бе уведомена — млади, красиви, със скрити оръжия под дългите си черни шлифери.
Бяха идиоти. Не бяха в състояние да й навредят. Можеше да ги смачка.
Отпред беше колата му.
Паркиран до тротоара, черният „Таурус“ сякаш я призоваваше, блестящ под късното утринно слънце. Лимузината с включен двигател наблизо беше неочаквана изненада, но добре дошла. Щеше да я скрие, когато приклекне до колата на Марио, която вече беше на по-малко от двайсет метра от нея.
Когато я приближи, мъжете на стълбите се спогледаха, казаха си нещо, което тя нямаше как да чуе, и я загледаха. Като гукаше и пееше тихичко на експлозивите в количката, жената огледа улицата и видя възрастна двойка, седнала на една пейка. Бяха единствените наоколо освен нея, двамата охранители и шофьора на лимузината.
Продължи напред, давайки си сметка, че охранителите са слезли по стълбите и продължават да я наблюдават. Преценяването на подходящия момент беше всичко.
Когато приближи колата, тя се наведе към количката, сякаш да оправи одеялце или да нагласи биберон, но вместо това изхвърли една от четирите плюшени животинки около розовия сатен, сякаш беше хвърлена от дете. Слончето падна на бордюра, отскочи и се изтъркаля до задното дясно колело на форда.
Жената спря и погледна укорително в количката.
— Джилиън — каза строго и гласът й се понесе по улицата. — Това е за втори път. Ако продължаваш да си изхвърляш играчките от количката, ще ги съсипеш. Дръж се прилично, иначе се прибираме.
Единият охранител се разсмя. Жената погледна покрай форда над блестящия черен покрив на лимузината и му се усмихна. Усмивката й беше прекрасна.
— Хлапето е решило да ме съсипе — оплака се шеговито тя.
Охранителят погрешно прие това като покана. Тръгна да пресича улицата, зарязвайки приятеля си при стълбите.
— Обожавам малчуганите — каза мъжът. — На колко е?
Пистолетът й беше далеч от ръката й, скрит под дюшечето. Както при всяко друго поръчение, тя бе дошла тук, готова да умре. Ако се наложеше, щеше да се бори до смърт — уверена, че ако изгуби, нейното собствено дете, намиращо се далеч оттук, щеше да наследи парите, които Спокати вече беше превел в швейцарската й сметка.