При спирката на метрото на Западна четвърта улица Харолд изчака лимузината да изчезне от поглед, след което се вля в навалицата от хора, бързащи надолу по сякаш безкрайните стъпала.
Опита се да не изостава, като се придържаше за парапета, но едва не падна, когато група тийнейджъри се втурна покрай него. Беше трудно и изтощително, но си заслужаваше.
Когато стигна долното ниво, вече бе задъхан и се потеше, сърцето му биеше опасно бързо. Влакът още не беше пристигнал. Хората или се облягаха на облицованите с керамични плочки колони, или чакаха нетърпеливо на перона. Беше непоносимо горещо. Въздухът не помръдваше. Не беше пътувал с метро от години. Беше забравил какво изпитание е да го използваш през лятото.
Намери пролука в тълпата, тръгна нататък и погледна надолу към мръсните релси. Стомахът му се сви, когато видя плъх. Опашката му се мяташе нервно, ушите му потрепваха. Ядеше останки от нещо, което приличаше на друг плъх.
Харолд отмести поглед. Този град нямаше да му липсва. Мръсотията му също.
Затвори очи и си помисли за Лиана. Знаела е. Знаела е през всичките тези години, но любовта й не е трепнала нито за миг. От мисълта, че е виждала негови фотографии, му идеше да крещи от унижение. Колко пъти го е виждала и си е помисляла за онези снимки? Колко пъти го е прегръщала и е изпитвала съжаление към него?
Влажният въздух внезапно се раздвижи. Циментовият под завибрира, облегналите се по колоните хора се оживиха и пристъпиха напред.
Харолд погледна към релсите и видя как плъхът се скрива под дървена траверса, как сивкавата му опашка изчезва от поглед.
Помисли си за Луис Раян и се запита какво ще му се случи, след като Марио де Чико се добере до него. „Дано му среже гърлото. Дано му изтръгне сърцето и го смаже в юмрука си…“
Уповаваше се на Де Чико и това го изненадваше.
Харолд знаеше, че семейство Редман ще бъдат в безопасност в ръцете на Де Чико. Знаеше, че Марио ще ги защити по начин, по който той не можеше. Част от него почти искаше да бъде тук, за да види утрешните заглавия на вестниците.
Задуха вятър, докато влакът приближаваше по тунела. Машината се показа в края му и се понесе към тълпата, ставайки все по-голяма и по-голяма.
Харолд гледаше с известна горчивина устремно приближаващия влак. Преди три дни научи, че тестовете му за ХИВ са позитивни. Вече не можеше да контролира пристрастеността си към хероин и кокаин. Знаеше, че дори Раян да умре, записът, с който го беше изнудвал, някак ще излезе на бял свят и ще попадне в ръцете на пресата, като по този начин го опозори още повече, унищожавайки и семейството му.
По-добре беше да приключи. В този свят не беше останало нищо за него.
Влакът беше съвсем близо.
Помисли си за Хелън и децата си, но най-вече за Лиана. Обичаше я. Тя щеше да му липсва най-много. В завещанието си й беше оставил половината от всичките си притежания.
Точно преди влакът да мине покрай него, той приветства присъствието му и скочи.
И в мига преди удара Харолд чу изумените, първобитни викове на общество, което беше отказало да му позволи да бъде себе си — група лицемери, поемащи колективно дъх и надаващи общ чудовищен писък. Копелетата искаха той да живее!
Вбесен, Харолд искаше да им изкрещи, да им каже какво оскърбление е да живее в лъжи, че никога не е имал шанса, който те приемат за подразбиращ се — шанса да бъде такъв, какъвто е, без страх и подигравки, без болка и унижения.
Но точно тогава влакът го удари и мина през него, гласът му бе смазан, заглушен като гласовете на толкова много преди него, превърнат във влажно, задавено изпъшкване, докато тялото му беше разкъсано на парчета.
46
Джак Дъглас се владееше, но гневът му растеше, надигаше се, поглъщаше го на вълни.
Седеше на канапе. Даяна беше до него. Погледна към мъжа, седнал срещу тях. Той беше убил Селина и сега най-вероятно щеше да убие и тях. На Джак му се искаше, ужасно му се искаше да има възможност да покаже на кучия син какво означава истински страх.
— Забележително, наистина — отбеляза мъжът. Беше се представил като Спокати, просто Спокати, и сега отпиваше от питието, което Даяна му бе приготвила по негово нареждане. В другата си ръка държеше пистолет, насочен към Джак. — Имам предвид начина, по който навързахте всичко. — Той погледна Даяна. — Ако не бях сложил бръмбари в апартамента ви, нямаше да зная какво гласите. И двамата с Луис Раян сигурно щяхме да бъдем зад решетките.