Лиана погледна часовника си и се запита дали Марио се е върнал в ресторанта.
— Кабинетът ми — каза тя. — Предполагам, че имам кабинет някъде в тази сграда. Заведи ме.
Кабинетът й беше огромен.
Намираше се на четиресетия етаж и гледаше към центъра и сградата на „Редман Интернешънъл“.
Когато влезе, Лиана забеляза с интерес осветените картини на Сисле по боядисаните в горско зелено стени, покритите с кремава дамаска канапета и елегантните столове с червено кадифе, подредени с дизайнерска прецизност. Тя тръгна по избелелия персийски килим към бюрото.
Андерсън остана на прага.
— Допада ли ти?
По напрегнатия му тон Лиана усети, че в дизайна на кабинета са вложени негови идеи, вкусове и усилия. Изведнъж си го представи как стои в средата на помещението като художник, използващ ума си като палитра, и ръководи екип професионалисти, докато не види мечтата си реализирана.
Тя знаеше, знаеше, че той се надява кабинетът един ден да бъде негов, и това леко я вбеси.
— Малко е прекалено — отбеляза. — Така де, погледни само. Претрупан е. Небалансиран. Липсва му въображение. Предполагам, че създателят му се опитва да впечатли, вместо просто да си свърши работата. Не си ли съгласен?
— Не.
— Разбираемо е — каза Лиана. — Израснала съм сред подобни боклуци. Баща ми е милиардер, майка ми обича да харчи. Много да харчи. Естествено, ти идваш от друга среда и предполагам, че да си заобиколен от всички тези малки съкровища означава нещо за теб. А за мен? Намирам ги за отегчителни.
— Съжалявам, че го приемаш така.
— Аз също. Но не ми върши работа. Ужасен е. Засега ще го приема, но само докато не си извикам свои дизайнери и не изкормя това място.
Видя стоманения блясък в очите му, лекото стягане на челюстта му и въздъхна.
— Нека да бъдем честни. Това е хотел, а не някакъв си музей. Чия е била идеята да бъдат окачени всички тези картини на шибания Сисле?
Когато остана сама, тя седна в коженото кресло зад бюрото и откри, че изобщо не може да се сравнява с удобното кожено кресло от детството й, което се намираше в кабинета на баща й и така силно миришеше на одеколона му.
Внезапно изпита съжаление и й се прииска да не се бяха карали. Помисли си, че трябва да му се обади и да се извини. Трябваше да преглътне гордостта си и да му каже, че съжалява, че го обича и се нуждае от подкрепата и приятелството му.
Но когато вдигна телефона, не набра номера на баща си. А на ресторанта на Марио.
Странно, но никой не вдигна, а беше обедно време. Лиана се облегна назад, погледна към сградата на баща си и й хрумна, че вторник ще бъде не само нейният ден, но и ден на баща й, когато „Уест Текс“ стане част от „Редман Интернешънъл“. Запита се какво ли ще бъде усещането, дали осъществяването на мечтата й ще е така сладко, както винаги си е представяла.
Осъзна, че без сестра й и без одобрението на родителите й нещата ще бъдат съвсем различни. И се запита отново дали не направи грешка, като прие работата.
Едва вечерта, когато се прибра у дома и седна да разпусне на канапето с Майкъл, Лиана превключи на Си Ен Ен и научи за експлозията, убила двама членове на престъпната Фамилия на Де Чико.
47
Антонио де Чико чу кучката, преди да я види. Седеше до леглото на Марио в интензивното отделение на „Сейнт Винсънт“ и държеше ръката на сина си, когато чу гласа й през затворената врата. Настояваше твърдо да види Марио, като не пропусна да напомни на дежурните лекари и сестри, че баща й е построил детското крило на болницата и че ако не я пуснат да го види още сега, ще се постарае да станат безработни до края на нощта.
Антонио гневно откъсна поглед от тръбите, влизащи в тялото на Марио. Заради Лиана Редман беше изгубил снаха си и доверения юрист на Фамилията, който бе и негов братовчед. И едва не беше изгубил сина си.
Болката, която изпитваше, се превърна в ярост и решимост. Щеше да я смаже, точно както бе обещал на Лучия.
Но не можеше да го направи — поне не тук. Ако устрои сцена, ако я заплаши на публично място, щеше да има свидетели и главният прокурор, който от години чакаше да го пъхне зад решетките, щеше да го спипа в мига, в който Лиана Редман бъде убита по време на откриването на хотел „Пето авеню“.
Остана да седи замислен няколко секунди, като само смътно си даваше сметка за присъствието на кучката и повишения й тон. Накрая взе решение и посегна към бутона за повикване до леглото.
Натисна и зачака. Когато сестрата дойде, той зърна за миг Лиана Редман, преди вратата на стаята да се затвори. Стоеше при сестринския пункт с гръб към него и жестикулираше енергично, спорейки с някакъв лекар.