Когато завърши през 1977-а и се премести в Манхатън, сякаш всичко, което захващаше, завършваше с провал. Банките нямаха доверие на новака в бизнеса и не му отпускаха заем. Предпочитаха да финансират утвърдили се предприемачи. Джордж можеше да се върне и да работи за баща си, но това означаваше да се откаже от амбициите си. Затова той продължи да се пробва, решен да постигне успех.
Ала успехът все не идваше. Сякаш колкото повече се стараеше, толкова повече се проваляше. Едва през есента на 1977-а положението като че тръгна на подобряване.
Луис Раян, стар приятел от колежа, се обади и му каза за Пайн Гардънс, жилищен комплекс с хиляда апартамента, който отскоро бил под възбрана поради невъзможност на инвеститорите да плащат на банката. Би ли проявил интерес?
Първата грешка на Джордж беше, че се съгласи. Втората, че скрепи сделката с ръкостискане. Началото на сбъдването на мечтите му завърши със съдебно дело срещу Луис Раян, което в крайна сметка загуби. Съкрушително.
Той приключи кроса за по-малко от двайсет и четири минути. Облегна се задъхан на дънера на един бряст и направи няколко упражнения за разтягане на краката, преди да излезе от парка. Автомобилите летяха надолу по Пето, богати вдовици и наконтени разведени дами разхождаха фризирани кучета на каишки, а слънцето, вече изгряло, позлатяваше белите сгради, обграждащи Сентрал Парк.
Купи си вестник от един автомат и го пъхна под мишница, без да поглежда заглавната страница, а после се отправи към сградата на „Редман“, която се извисяваше над съседните.
Обзе го гордост само при вида й. Новата сграда на „Редман Интернешънъл“ беше с екстравагантен дизайн за разлика от традиционната архитектура на старата на Мадисън Авеню. Вместо с четири прави страни, новата постройка се извисяваше под наклон, стеснявайки се от основата към покрива, и поразяваше с вида си на планина, изсечена от стъкло и камък. Дизайнът й биеше всички останали сгради на Пето авеню, особено „Манхатън Ентърпрайзис“ на Луис Раян, която се намираше на две пресечки на юг.
Преди да се прибере, Джордж поспря и погледна към сградата на Раян. Въпреки изминалото време, отново го обзе гняв при вида й. Спомняше си сякаш беше вчера как Раян заяви пред съда, че двамата никога не са били съдружници. Още помнеше как Раян го нарече лъжец.
Докато чакаше Майкъл за срещата им в осем, Луис Раян стоеше в ъгловия си офис над Пето авеню, скръстил ръце на гърба, и оглеждаше през стъклото своята империя.
От мястото му се виждаха хотелите, жилищните и офис сгради, някои негова собственост от години, други — в процес на строеж. Виждаше се строежът на новия хотел на Пето и Петдесет и трета. Щеше да е най-големият в града, откриването му предстоеше и до този момент струваше тринайсет милиона долара по-малко от предвидения бюджет.
Още преди години беше овладял умението да контролира разходите си. Още откакто работеха заедно с Джордж Редман, който се оказа превъзходен учител в това отношение.
Южно от Сентрал Парк бяха положени основите на новия жилищен комплекс на Луис. Двете предвоенни сгради на мястото бяха разрушени четири седмици по-рано.
Още го напушваше смях, като се сетеше как от музея на изкуствата „Метрополитън“ го бяха помолили да дари четирите барелефни фриза в стил арт деко, които украсяваха всяка от сградите, строени преди Втората световна война. Първоначално Луис е съгласи, защото не виждаше причина да им откаже. Ако не друго, щеше да е добра реклама за новата сграда. Когато научи обаче, че снемането им щеше да отнеме седмици, да не говорим за стотиците хиляди долари от неговия джоб, той нареди да ги разрушат. Защо да плаща за никому ненужно изкуство?
Отдалечи се от прозореца и отиде при бюрото си. Офисът му беше голям и декориран с неща, до които никога не се беше докосвал като дете.
Израсъл в Бронкс, Луис произхождаше от бедно работническо семейство. Погледна сватбената снимка на родителите си. Майка му беше седнала на червено плюшено кресло със скръстени в скута ръце и се усмихваше с ъгълчетата на устните си. Беше облечена в семпла сватбена рокля в цвят слонова кост, наследена от майка й. На снимката беше седемнайсетгодишна и за Луис беше много красива.
Зад нея стоеше прав Ник Раян, облечен с един от малкото костюми, които беше притежавал през целия си живот. Беше тъмносин и с няколко размера по-голям от нужния за кльощавата му фигура, но усмивката на лицето и гордо вирнатата глава караха наблюдателя да забележи мъжа на снимката, а не костюма.