Да можеха родителите му да видят успеха му сега! През есента на шейсет и осма Ник Раян беше убит по време на служба във Виетнам. В деня, в който Луис научи за съдбата на баща си, той бързо разбра и своята. На тринайсетгодишна възраст беше принуден да изхранва семейството си и животът му се промени завинаги. Майка му переше чуждо пране и си докарваше допълнително пари като шивачка, а Луис работеше по четиресет часа седмично като мияч на чинии в „Капучили“, италианския ресторант в края на улицата. С майка му заедно разпределяха бюджета и заделяха по нещичко за бъдещето, за което не смееха дори да помислят.
Като отбор бяха непобедими. Беше вече на осемнайсет, дни след като от „Харвард“ му предложиха пълна стипендия, когато майка му се разболя. Напоследък беше уморена през цялото време. Имаше бучки на шията и по слабините. Боляха я ставите.
— Отслабнала съм с много килограми, Луис. Имам кръв в изпражненията.
Той я заведе в болницата. Лекарят беше груб, откровен и бездушен. След като прегледа Катрин Раян, дръпна сина й настрани.
— Костите на майка ви са надупчени — обяви. — Тя има рак. Нелечим. Ще се наложи да бъде хоспитализирана, но това ще е само за да облекчаваме болките. Ще бъде много скъпо. Имате ли здравна осигуровка?
Луис погледна доктора в очите.
— Не, но имаме пари, затова ще й осигурите всички необходими грижи.
От този момент започна личният му ад. Времената бяха тежки и болниците препълнени. Майка му беше настанена в стая с още три жени, всяка от които се бореше за живота, който ги напускаше. Луис никога нямаше да забрави последвалите дни: работеше на три места, за да плаща болничните сметки, които бяха непосилно високи; не спеше, за да прекарва свободното си време с жената, която вече имаше само далечна прилика с майка му; държеше ръцете й, защото знаеше, че е изплашена и самотна.
Помнеше безкрайната върволица от специалисти, които инжектираха отрова след отрова в тяло, което само произвеждаше своя собствена. Гледаше как майка му бавно гасне. Кожата й постепенно ставаше твърде голяма за тялото й. С времето Луис обръгна и закоравя. Започна да гледа на живота по различен начин.
В края на първата си седмица в болницата Катрин, изнемощяла от токсините в организма си, протегна ръка и стисна Луис за коляното. Гласът й беше необичайно силен, очите й горяха от решителност, когато изрече овладяно и ясно:
— Знам какво си мислиш, но няма да се откажеш от университета. Не искам и да чувам за това.
— Но, мамо…
— Чуй ме, Луис. Животът ми ще е бил напразен, ако ти не успееш. Бог ти даде тази стипендия и пак Бог ми отреди този рак. Той ще ме вземе, но на теб няма да ти отнеме стипендията. Есента отиваш в университета. И ще успееш.
— Но сметките…
— Ще се погрижат сами за себе си. — Изражението й омекна. Лекарствата замъгляваха погледа й и очите й бяха станали сиви като заобикалящите я четири стени. — Не виждаш ли? — каза тя и стисна коляното му. — Не виждаш ли в какво ще се превърнем?
Почина три седмици преди той да постъпи в „Харвард“. В нощта преди да почине, тя му прошепна:
— Искам да бъда кремирана. Щом ще умирам, искам и ракът да умре с мен. Няма да му позволя да ме яде повече. Ще го изгоря. Последната дума ще е моя.
Луис изпълни желанието й и разпръсна праха й в парка в северната част на щата, в който родителите му го водеха като дете. Тогава се закле, че каквото и да му струва, ще завладее света на бизнеса. Щеше да стане най-добрият сред най-добрите.
Запази целеустремеността си до третата година в „Харвард“, когато се запозна Ан.
Един следобед се прибираше, когато му се стори, че чу женски викове и кучешки лай като от глутница. Озадачен, той спря и напрегна слух. За момент помисли, че му се е сторило, защото боботеше само шумът от трафика и оголелите клони на дърветата пукаха на студения мартенски вятър.
Но после иззад ъгъла изскочи група от седем кучета, които едва не го повалиха по пътя си към централната част на Кеймбридж. Луис се обърна и ги изгледа — луксозните им кожени каишки се мятаха и влачеха след тях.
И тогава я видя.
— Моля ви! — извика младата жена, която ги гонеше.
— Помогнете ми да ги хвана!
Луис се затича след нея. Беше се задъхала, зачервила, дългата й черна коса се вееше зад гърба й. Луис искаше да я попита как кучетата са успели да избягат, когато тя закри устата си с длан. Проехтя писък на спирачки. Невъзмутимо, едно от кучетата настигна другарчетата си и продължи да подтичва след тях. Групата намали своя ход, докато се промушваше през трафика в посока към центъра.