— Да побързаме! — прикани го тя.
Отново хукнаха, този път по-бързо. Мислите на Луис също препускаха.
— С една каишка ли са вързани всички? — попита той.
— Да!
Сега тичаше до нея. Беше хубава.
— Ще пресека улицата и ще ги изпреваря. Вие ги подмамете към мен.
Очите й се разшириха.
— Как?
— Не знам — подгонете ги към мен и аз ще се опитам да хвана каишката. — Той се огледа и посочи група дървета. — Ще застана там.
— Няма да е толкова лесно.
— Напротив, ще видите — увери я той. — Тръгвайте.
— После се провикна от отсрещната страна на улицата:
— Не знам как се казвате. Аз съм Луис Раян.
— Ан Робъртс — отвърна тя и се затича. — Обещавам ви, че ако хванете кучетата, няма да съжалявате!
Същия ден, по време на вечеря, Ан му разказа, че разхождала кучетата, за да изкара още пари за колеж. Споменът за този ден и за последвалите го дни правеха смъртта й да изглежда почти нереална, сякаш Джордж Редман никога не беше отравял живота им. Но после, както винаги ставаше, Луис си спомняше снежната февруарска вечер, няколко дена след като Джордж загуби и последното обжалване в съда, и първият му спомен биваше помрачен.
Той се наведе напред на стола и взе снимката на Ан от бюрото. Беше безсилен да помогне, когато майка му почина. Прие смъртта й както прие съдбата си. Но с виновника за смъртта на жена си можеше да се бори. Този път не се налагаше да приеме недопустимото.
Години наред Луис си фантазираше как убива съпругата на Джордж Редман. Години наред си представяше как щеше да тържествува, като отнеме на този мъж любовта на живота му. Минаха обаче години и докато опознаваше убиеца на съпругата си, Луис разбра, че Джордж Редман наистина обичаше силно жена си, но изпитваше не по-малка привързаност към „Редман Интернешънъл“ и дъщеря си Селина.
Те бяха върхът на постигнатото в живота му. Никога не го бяха разочаровали. Точно по това време, със съзряването на дъщерята и конгломерата на Редман, Луис получи своето прозрение. За да почувства Редман силата на неговата болка, Луис щеше да му отнеме всичко, докато жаждата му за мъст не бъдеше удовлетворена докрай.
Чу се почукване на вратата. Още нямаше седем и половина. Майкъл трябваше да дойде след половин час.
— Да? — обади се той.
Вратата се отвори и секретарката му Джуди надникна в кабинета. Когато го видя със снимката на съпругата му в ръка, тя се поколеба. Спомняше си как преди години нахълта без предупреждение и го завари да разглежда същата снимка с насълзени очи. Понечи да излезе.
— Извинете — рече тя. — Дойдох по-рано, за да наваксам с някои задачи. Джим ми каза, че сте тук. — Носеше последния брой на „Ню Йорк Таймс“ и чаша димящо кафе. — Исках да ви дам това.
Луис върна снимката на Ан на мястото й и съумя някак да отвърне с усмивка:
— Напомни ми да ти увелича заплатата. Точно от това имах нужда. Влизай.
— Мисля, че ще намерите доста интересни неща за четене. Особено на първа страница и в икономическата секция — каза Джуди, докато оставяше вестника на бюрото. Беше привлекателна четиресетгодишна жена с къса руса коса и нос, който още малко и можеше да бъде определен като сплескан. Работеше за Луис от почти двайсет години и беше натрупала състояние заради умението си да пази тайни.
Луис я погледна озадачено.
— Какво имаш предвид?
Джуди постави кафето пред него.
— Това — посочи тя вестника. На първа страница имаше снимка на новата сграда на „Редман Интернешънъл“, съпроводена от снимка в близък план на взривените прожектори. Заглавието гласеше:
ЕКСПЛОЗИВЕН ДЕН ЗА ДЖОРДЖ РЕДМАН
Преди Луис да реагира, Джуди прелисти страниците.
— И тук — отвори тя на икономическата секция. Заглавието беше:
АКЦИИТЕ НА „РЕДМАН“ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ПАДАТ СТРЕМГЛАВО: ПОТВЪРДЕНИ ПЛАНОВЕТЕ ЗА ПОГЛЪЩАНЕ НА „УЕСТ ТЕКС“
Луис прегледа статията по диагонал, преди да обърне на първа страница и да прочете за трите прожектора, които Винсънт Спокати беше заредил с експлозиви. Когато приключи, погледна Джуди.
А аз си мислех, че ме очаква поредният скапан ден.
10
Майкъл Арчър се събуди от пукота на изстрели и писъци на хора от улицата.
Сепнат, той се надигна в леглото и се оказа лице в лице с най-добрия си приятел от почти четиринайсет години, Руфъс, златния ретривър, който седеше до него и дъвчеше пластмасовата си купичка.