Майкъл се отпусна назад и затвори очи. Утрото навън вече се очертаваше топло и задушно. Обърна се на една страна и огледа единствения си останал дом — безбожно скъп едностаен апартамент на Авеню Б, който миришеше на лайна, а сега беше и натъпкан с кутии, изпратени откъде ли не.
Руфъс го побутна по ръката и Майкъл стана, надзъртайки пътьом през прозореца. На тротоара се събираше малка групичка хора, наобиколили някаква жена, просната по лице на земята. Около главата й се бе образувала локва кръв. Хората говореха по телефона, някои снимаха. „Добре дошъл в шибания Ню Йорк!“ — помисли и той.
Майкъл издърпа купичката от устата на Руфъс и я напълни с кучешка храна. Видя как една хлебарка премина по плота и поклати глава докъде беше изпаднал.
На трийсет и четири, той беше сред най-влиятелните хора в Холивуд. Филмите му събираха милиони в боксофисите, беше написал шест бестселъра, четири от тях адаптира за големия екран и продуцира, като игра и главните роли. За публиката беше не само талантлив актьор и писател, но и уважаван бизнесмен. Чрез филмите и книгите си създаваше различен свят, в който хората можеха да забравят за проблемите си. Беше техният крал, тяхната бляскава звезда. Беше непобедим.
Как само грешаха!
Публиката знаеше само онова, което Майкъл Арчър съзнателно вадеше на показ. Затова и не подозираше за сегашния му живот, който беше в опасност.
Предупрежденията започнаха като обикновени съвети. След всяка крупна покупка неговият мениджър и счетоводителите му звъняха и го съветваха да ограничи разходите си.
— Ти не си правителството, Майкъл — казваха те. — Не забравяй, че дори ти имаш лимит на финансите.
Майкъл кимаше и слушаше, но после забравяше съветите им и в съзнанието му оставаше само споменът за първите години в Холивуд — времена, когато парите бяха оскъдни и да се нахрани поне веднъж през деня, се броеше за чист късмет. По онова време не притежаваше вила в Италия, масивна къща в Бостън и имот на Бевърли Хилс. Тогава се бореше всекидневно за оцеляването си и живееше в една дупка в Западен Ел Ей.
За да избяга от онези времена, Майкъл се заобиколи с лукс, като често харчеше за седмица повече, отколкото хората за цяла година. И през ум не му минаваше, че банковите му сметки ще пресъхнат.
Беше прекарал две седмици в Кайро на ваканция в елитен курорт, когато бизнес мениджърът му се обади, за да го предупреди, че банката всеки момент ще изземе и трите му къщи. Заминаваха ферарито, ламборгинито и двете яхти.
Не можеше да повярва!
— Ако не намериш минимум два милиона долара, за да покриеш дълговете си до този петък, ще ти вземат всичко.
— Петък? — повтори Майкъл. — Това е след три дни.
— Предупреждавах те, човече. Не може да се каже, че е гръм от ясно небе.
— Какви са възможностите?
— На този етап? Само две.
— Какви?
— Да отидеш при баща си.
— Майната му.
— Или да се пробваш на хазарт.
— Нямам пукната пари — отвърна Майкъл. — Забрави ли?
— Може да вземеш назаем — предложи мениджърът. — Един приятел е управител на „Аура“ във Вегас. Мога да ти направя услуга, като те препоръчам като надежден клиент за заем.
— А ако загубя и не мога да си върна заема?
— Тогава си загазил. Само предлагам, Майкъл, не казвам, че не трябва добре да си помислиш. Според мен е най-добре да се обърнеш към баща си, а не към хазарта.
Ала Майкъл избра второто.
Както говориха, заемането на парите не беше проблем. Връщането им обаче се превърна в проблем. Майкъл стоя с часове край една от масите за блекджек, докато не загуби всичко. И сега дължеше на Стефано Сантяго, собственик на казиното и капо ди капи на най-могъщия престъпен синдикат, над деветстотин хиляди долара. Това бяха кървави пари и Майкъл беше наясно, че ако скоро не ги върне, Сантяго ще поръча убийството му.
Мина само ден и един от хората на Сантяго го заплаши по телефона. На следващия се качи на самолета за Източното крайбрежие, за Манхатън, където се видя с баща си за първи път от шестнайсет години.
Срещата след толкова време беше шок. Луис беше остарял, побелял и напълнял, но беше запазил властното си присъствие. Седнал зад бюрото си, с безупречен черен костюм, Луис го погледна с тъмния си критичен поглед, който Майкъл помнеше. Не след дълго Майкъл започна да изпитва притеснение. Луис открай време притежаваше способността да смачка самочувствието му само като го погледнеше.
Майкъл описа с неохота затрудненото си положение. И макар Луис да го увери, че ще се погрижи за всичко, изрече го с овладяния и кротък тон, който използваше, когато искаше нещо.