Майкъл вече знаеше, че то беше свързано с Лиана Редман и появата му на партито на Джордж Редман. Имаше причина баща му да иска той да се запознае с нея и това го тревожеше. Зад всяко действие на Луис се криеше мотив.
Той погледна часовника си и реши да разопакова още малко от вещите си, преди да се срещне с баща си. По ирония първото нещо, което извади от кутията, беше първият му роман, станал бестселър.
Майкъл прокара длан по избелялата обложка и се върна към времето, когато започна да го пише. Беше на осемнайсет, в автобуса на път за Холивуд и бягаше от баща си. Предната вечер се бяха скарали и Майкъл реши, че колкото и усилия да положи, с Луис никога няма да се погодят. Затова напусна дома.
Дори сега, след толкова години, още помнеше как завърши караницата им. Луис му каза, че не го обича и никога не го е обичал. Каза, че му се иска Майкъл да беше умрял, а не майка му.
Захвърли книгата и започна да рови по-надолу в кутията. Чу се дрънчене на стъкло, когато хвана следващия предмет. Сърцето му се сви. Знаеше какво е още преди да развие смачканите вестници. Беше рамкирана снимка на майка му — вещ, която той пазеше грижливо от тригодишен. Парче от счупеното стъкло беше пробило лицето й.
Майкъл се беше загледал в снимката, когато на вратата се почука. Остави я и погледна часовника си. Озадачен, потърси с поглед Руфъс, който гледаше към вратата с наклонена глава. Чу се второ почукване, този път по-отсечено и настойчиво, а после звук от отдалечаващи се бързи стъпки.
Майкъл бързо мина през лабиринта от картонени кутии и отключи вратата. Отвори я широко, излезе в коридора и почти се спъна в разкошно опакованата кошница, оставена на прага.
Коридорът беше обвит в сумрачна плетеница от сенки и той не чу друго, освен виковете на съседите, които се караха на детето си. Долавяше нечие присъствие, усещаше, че го наблюдават. Върна се на сигурно в апартамента си, залости вратата и зачака.
Времето сякаш спря. Съседите му продължиха с крясъците. После от дъното на коридора долетя трясък от удар на метал в метал, когато вратата на товарния асансьор се отвори шумно и някой се качи в него.
Вратата се затръшна и кабината започна отначало несигурно, после по-шумно мудното си спускане.
Майкъл отвори вратата и се затича по коридора, за да зърне човека вътре. Когато обаче стигна до асансьора и сграбчи металната решетка, кабинката вече бе изкривена сянка, спускаща се в мрака.
Заслуша се в далечния звук на полицейските сирени. Чак сега идваха за простреляната жена. Запита се дали смъртта му щеше да прилича на нейната. Щеше ли да го изненада някой непознат, да извади оръжие и да го накара да замълчи завинаги с добре прицелен куршум?
Или имаха други планове за него?
Той се върна в апартамента и внесе кошницата. Не виждаше съдържанието й заради стегнатата червена целофанена опаковка. Руфъс го побутна с муцуна и Майкъл го потупа по гърба, за да го успокои, че всичко е наред, макар самият той да не вярваше.
Събра кураж и махна кървавочервената опаковка.
Вонята го блъсна. Майкъл покри устата и носа си с длан и отстъпи назад, а пред него като черен воал се вдигна облак от мушици винарки. Кошницата беше пълна с изгнили сливи, мухлясали потъмнели праскови, оглозгани до семките ябълки, почернели червясали банани.
Майкъл знаеше кой му я е изпратил още преди да бръкне и да отлепи плика, закрепен с тиксо за ракитената дръжка. Вътре имаше бележка с категоричното послание: „Три седмици, господин Арчър. На толкова са плодовете и толкова ви даваме, за да върнете парите. Дотогава сумата ще стане един милион долара. Моля, намерете парите дотогава. Ако не успеете, великодушието ни ще се изпари и майка ви ще си има неочаквана компания“.
Разтреперан, Майкъл смачка бележката и я хвърли. Пред никого не беше споменавал за смъртта на майка си и въпреки това тези хора някак бяха разбрали. „Но как? И откъде знаят къде живея? Та аз току-що се нанесох.“
Той погледна часовника си и се сепна, като видя, че е станало седем и половина. Баща му държеше да се видят точно в осем. Майкъл се втурна навън, осъзнал, че закъснението за тази среща като нищо можеше да му струва живота.
11
Слънцето се скри зад облак и над Манхатън се разстлаха сенки, от които лицето на Луис Раян придоби сивкав тен.
— Искам да поговорим за смъртта на майка ти.
Майкъл изправи гръб на стола си. Намираха се в офиса на баща му. Луис седеше на бюрото, Майкъл пред него. Мислеше, че Луис го е повикал да говорят за Лиана Редман и партито, на което го прати снощи.