Сега, застанал под горещата струя на душа, Ерик осъзна чудовищността на онова, което беше сторил на Лиана. Боят с колана беше фатална грешка. Ако не я беше заплашил, тя със сигурност щеше да отиде в полицията или при баща си, и Ерик щеше вече да е в затвора вместо в банята.
Чудеше се колко време щеше да си мълчи тя. Повярва ли му, когато й каза, че ще поръча убийството й? Когато гневът й надделееше, а той знаеше, че този миг ще настъпи, а може би беше настъпил, щеше ли да рискува тя и да отиде в полицията? Или да се обърне към Джордж?
Ерик излезе изпод душа и го осени мисълта, че с побоя той й беше дал възможност да го изнудва. Лиана знаеше с какви мъки се беше изкачил до върха. Знаеше какво означават за него репутацията му и работата в „Редман Интернешънъл“.
Ако искаше, тя можеше да разруши всичко, за което се беше борил.
По-късно, след като облече тъмносиньо долнище от анцуг и стара, избеляла футболна фланелка, Ерик реши да се обади на Селина и да й обясни на какво се беше натъкнала снощи. Щеше да стане по-лошо, ако отлагаше.
Отиде в дневната, взе телефона и набра номера на Селина. Ако вече беше казала на баща си какво е видяла, уволнението му беше в кърпа вързано и всичките години на катерене до върха щяха да отидат нахалост. Докато телефонът звънеше, мислите му се върнаха към Лиана. Ако загубеше работата си заради нея, снощното щеше да й се види като детска забава.
Никой не вдигаше. Ерик остави слушалката, обу чифт износени мокасини и се отправи към апартамента на Селина, който беше два етажа над неговия. Никой не му отвори вратата. Или беше излязла, или не искаше да отвори.
Той се върна в апартамента си и набра портиера.
— Видях я да се прибира, господин Паркър, около единайсет часа снощи. Не, не е напускала сградата. Да, сигурен съм. И на вас приятен ден, сър.
Ерик остави слушалката. Значи беше в апартамента. Помисли си дали да не използва ключа, който още беше у него, но се отказа. Тя едва ли щеше да иска да има нещо общо с него сега. Ако влезеше без покана, щеше да го изхвърли или да повика охраната. Ерик го знаеше, както познаваше десетте си пръста.
Свършено беше. Дълбоко в себе си знаеше, че между тях със Селина всичко беше приключило. И за това беше виновна Лиана.
Отвори френските прозорци и излезе на терасата, където се долавяше уханието на насадените рози в градския въздух. Под него Пето авеню кипеше от оживление, Сентрал Парк въздишаше, а слънцето позлатяваше отгоре лъскавите лимузини и огромните брястове.
Като малък мечтаеше да има апартамент в Ню Йорк. И макар да чувстваше, че един ден мечтата му може да се сбъдне, никога не си беше помислял, че ще живее на Пето авеню. Може би в западната част на Манхатън, може би дори в някое забутано студио в източната част, но не и на Пето авеню. И никога, никога с гледка към Сентрал Парк.
Беше платил двайсет и пет милиона долара за тази гледка. Беше връчил на прочут манхатънски декоратор още десет милиона, за да може да каже на гостите си „Това е арт деко“. Тогава беше убеден, че разходите си струват. Когато си старши ръководител в един от водещите световни конгломерати и спиш с дъщерята на Джордж Редман, вярваш, че позицията ти е непоклатима и парите ще текат винаги.
Изправен сега пред възможността да бъде уволнен, Ерик вече не беше толкова сигурен.
Причините, поради които го мразеше или би трябвало да го мрази, ако можеше да принуди себе си, бяха описани на хартия и листата бяха залепени на хладилника, бюрото, в спалнята и по стените на кабинета. Знаеше, че е незряло, но помагаше.
Оставяше бележките навсякъде, където можеше да ги види. Прекара по-голямата част от нощта в писане и сега, когато залепи последния лист на монитора, Даяна Крейн се запита защо продължаваше да обича кучия син.
Знаеше, че можеше да е другояче. Знаеше, че мъжете я харесваха (не й ли беше казал същото Ерик снощи?) и тази мисъл я крепеше. Ерик Паркър не й беше нужен. Просто го желаеше.
Погледна към телефона на масичката, помисли си да му се обади, но отхвърли идеята. „Зарежи го. Можеш да си намериш нещо по-добро.“
Въпреки това взе телефона и набра номера.
Ерик вдигна на третото позвъняване.
— Ало?
Беше си вкъщи. Тя почувства адреналина и тъкмо да проговори, когато нещо я накара да затвори. Беше детинско и абсурдно и тя го знаеше. Разочарована от себе си, отиде в кухнята. Не беше гладна, но искаше да се занимава с нещо и яденето беше логичният избор.