Тъкмо дълбаеше с лъжицата в картонената кутия с шоколадов сладолед, когато на вратата се позвъни. Дияна се ослуша, надявайки се, че който и да беше, ще се откаже. Не беше в настроение за компания. Имаше твърдите планове да довърши сладоледа и да мине на кутията с шоколадови бонбони.
На вратата продължи да се звъни.
Тя отиде да отвори. Не й пукаше, че изглежда ужасно в сините джинси и бяла тениска. Който и да беше, щеше да му се наложи да я приеме както си беше.
Отвори вратата и завари Ерик Паркър, който държеше две чаши за шампанско в едната ръка и бутилка „Кристал“ в другата. Усмихваше се с момчешката си усмивка, с която я спечели преди години, и Даяна се хвана, че го мрази заради нея.
— Дойдох да се извиня — каза той. — Снощи се държах като задник, за което много съжалявам. — Замълча, за да чуе отговора й, но Даяна не продума. — Добре. — Усмивката му започна да избледнява. — Какво ще кажеш да пием кафе тук, а после да обядваме в моя апартамент? Можем да обсъдим всичко, да ти разкажа какво става между мен и Селина, какво става с теб и мен, а после…
Нещо привлече вниманието му и той се обърна към огледалото отдясно на Даяна. Един от нейните списъци беше залепен там. Ерик прочете първите точки. Спря на четвъртата.
— Наистина ли мислиш, че ходя така, сякаш имам запек?
— Естествено, нали си пълен лайнар.
В настъпилото мълчание двамата се спогледаха, после се разсмяха. Даяна отстъпи от вратата и му направи знак да влезе.
— Сякаш пускам вампир в дома си — отбеляза тя.
— Толкова ли е зле?
— По-лошо, но държа кол в спалнята си, така че съм подготвена. Сядай. Изглеждаш ужасно — отивам да ти намеря лекарство.
13
В неделя Селина посегна към телефона и набра номера на семейното имение в Кънектикът. Докато чакаше някой да вдигне, тя мина през дневната покрай подредените кашони и излезе на терасата.
Беше рано сутринта и църковните камбани ехтяха над Манхатън. Тя погледна към синьото небе, почувства изненадващо свежия бриз върху лицето си и проследи как слънцето бавно започна да се издига над града. Беше се съмнало от часове, но слънцето чак сега се показа над сградите.
Телефонът продължи да звъни.
— Хайде де — изрече тя високо, — някой да вдигне, преди да съм загубила търпение.
Най-накрая се чу щракване.
— Домът на Редман.
— Карлос, обажда се Селина. Баща ми стана ли вече?
— Да, госпожице Редман.
— Мога ли да говоря с него?
От детските й години родителите й прекарваха неделите в провинцията. Някои от най-скъпите й спомени бяха свързани с времето, когато беше там с тях. Спомняше си как стреляха по гъски през ленивите летни следобеди.
Джордж се обади след малко.
— Къде се губиш? — попита нетърпеливо той. — Опитвам се да се свържа с теб от вчера следобед.
Тя се изненада от настоятелността в тона му.
— Тук съм — отговори, — но не вдигам телефона. Случило ли се е нещо?
— Дали се е случило нещо? Да, може да се каже. Може да се каже, че се е случило нещо много лошо. Откакто се видяхме за последно, всичко е тръгнало по дяволите. За колко време можеш да дойдеш тук?
Когато пристигна в имението в Кънектикът, завари Джордж седнал в обляната от слънце стая за закуска да отпива кафе, загледан през дългата редица от прозорци.
Селина си свали очилата и седна на стола срещу него.
— Какъв е проблемът?
— Сделката ни с РРК. Вече не съществува. Вчера обядвах с тях и те заявиха, че се оттеглят. Трябва да намерим друг да финансира сделката.
Селина не беше изненадана. Сделката от самото начало се държеше на косъм.
— Изтъкнаха ли причина за решението си?
— Изброиха цял списък причини — отговори Джордж, — до една неубедителни.
— Не мислиш, че ще извършат изкупуването сами, нали?
— Би било глупаво. РРК знаят, че ние участваме. Наясно са, че всяко злонамерено наддаване би било самоубийствено.
— Навярно — съгласи се Селина, — но също така знаят, че имаме вътрешна информация от твоя човек във флота. Знаят, че искаш „Уест Текс“ само заради тази информация и нашата сделка с Иран. Всичко това сигурно е изкушаващо. Като нищо могат да направят собствена оферта. И не забравяй, че те вече са си осигурили финансирането от „Ситибанк“.
Джордж замълча умислен.
— Това може да стане — подчерта тя. — Не казвам, че задължително ще се случи, но е възможно и ние трябва да сме подготвени.