— Нищо не ми е направил. Разбра ли? Нищо. А сега ме остави на мира.
— Не и докато не ми кажеш какво се е случило.
Тя го погледна невярващо.
— Теб какво те интересува? Никога не те е било грижа за мен. Дори не ме обичаш. Никога не си ме обичал.
— О, пак почваш.
— Точно така — натърти тя. — Пак почвам. Истината не ти е удобна.
— Твоята истина.
— Остави — каза тя. — Селина винаги е била на първо място и ти го знаеш. А мен ме караш да се чувствам като нищожество. Ето какво, татко — слагаме край. Стой далеч от живота ми. Не искам повече да си част от него.
Джордж се изчерви.
— Начинът, по който се държиш с мен, е безобразен.
— Не по-малко от начина, по който ме възпитавахте.
— Разбира се. Всички би трябвало да имат твоето ужасно детство, Лиана. Хубав дом, красиви дрехи и най-добрите училища. Винаги си имала най-доброто, което може да се купи с пари.
— Ти и твоите шибани пари — презрително процеди тя. — Около тях ли се върти всичко? На кого му пука за тях? Винаги съм искала само теб, не проклетата къща, нито дрехите и парите. Те не ме интересуваха. Исках само да ми обърнеш внимание. Да покажеш по някакъв начин, че съм важна за теб. Ти обаче така и не го стори. Беше твърде зает с бизнеса. Да трупаш пари. Със Селина. Да не я забравяме, защото тя ти докарва много пари.
Джордж се вгледа в дъщеря си. Изпитваше гняв и болка, вина и тъга, защото знаеше, че думите на Лиана са верни. Той не беше добър баща за нея. Грижите му се изчерпваха с осигуряването на средства.
По-добре да си тръгне. В момента нищо не можеше да се реши. Атмосферата беше нездрава.
— Тръгвам си — обяви той. Лиана го съпроводи до вратата.
— Хубаво.
— Не бързай да се радваш — каза Джордж. — Ти също си тръгваш. — Отвори вратата и Лиана видя в коридора двама униформени носачи, които чакаха отпред. Неудобството, изписано на момчешките им лица, говореше, че бяха чули караницата.
— Багажът й е в спалнята — инструктира ги Джордж и им направи място да минат. Погледна Лиана, която стоеше с гръб към прозореца със скръстени ръце. Главата й беше вирната малко по-високо от нормалното. Не обърна внимание на носачите. Не откъсваше поглед от Джордж.
— Имаш две възможности — каза той, — да наредиш да натоварят чантите в твоята кола и да ме последваш с нея у дома, където ти е мястото, или ми предадеш ключовете от колата, от тази стая, а носачите да свалят багажа ти в лобито, защото тази стая се освобождава. Ако искаш да си самостоятелна, добре, но тогава не търси повече помощта ми. Ти решаваш.
Без да се поколебае, Лиана се обърна към нощното шкафче и взе чантата си. Извади ключовете от колата и хотелския ключ и ги хвърли на пода. Изражението й беше каменно, докато гледаше как той ги вдига.
Джордж прибра ключовете в джоба си.
— Допускаш голяма грешка — предупреди я той.
— Това е само твое мнение.
— He — възрази Джордж, — това е самата истина. — Направи знак с глава към чантата й. — Върни ми кредитните карти. До една.
Лиана се подчини. Изпитваше странно чувство на лекота, докато вадеше картите и му ги подаваше. Извади и всички пари в брой и ги хвърли в краката му. Според него тя не можеше да се справи сама? Хубаво. Щеше да му покаже, на него и всички останали, че можеше.
Джордж помоли носачите да съберат банкнотите и да ги задържат.
— Известно ми е, че имаш и пари в банката — обърна се към Лиана той. — За тях нищо не мога да направя. Но също така мие известно, че не са много и скоро ще свършат. Може пък тогава, когато останеш без пукната пара, да оцениш какво си имала и да се прибереш вкъщи.
— Какво съм имала! — иронизира го тя. — Боже, наистина си жалък. Никога няма да се върна вкъщи.
Категоричността на думите й и спокойният й тон го блъснаха като юмручен удар. Осъзнаваше ли какво говореше това момиче? Как щеше да се оправи без него? Та тя не беше работила и един ден през живота си.
— Казваш го, защото си ядосана.
— Самомнението ти надхвърля всякакви граници. Говоря съвсем сериозно. Чуй ме сега. Казвам го, защото ми писна от теб. Писна ми все да съм на второ място!
— Ще видим — промърмори Джордж. Обърна се към носачите, натоварени с чантите. — Погрижете се стаята да бъде освободена — нареди им и в следващия миг вече излизаше през вратата, без да погледне назад.
— Само момент — спря Лиана носачите. — Може ли да оставите чантите и да ме изчакате в коридора, докато се преоблека? Няма да се бавя.
Когато остана сама, тя се отпусна на близкия стол и затвори очи. Чувстваше се изцедена и изтощена. Баща й си беше отишъл. Най-накрая му беше казала как се чувства. Най-накрая се изправи срещу него. Би трябвало да изпитва щастие, но защо ли й се плачеше?