— Май говорите за друг Харолд Бейнс — каза Спокати. — Но може би е смятал, че от него се очаква да се държи като участник в парти.
— Може би.
— Искате ли да го проуча?
— Ако е толкова близък с Лиана, колкото казвате, няма да е зле — съгласи се Луис. — Пуснете най-добрите си хора след него и им кажете да се поразровят.
— Нещо друго?
— Зависи. В момента тя разговаря ли с Бейнс?
— Мога да позвъня и да попитам.
Луис кимна към телефона на бюрото.
— Действайте.
Спокати бръкна в джоба на сакото, извади мобилния си и набра номер. Луис отиде до прозореца. Слънцето още не се беше издигнало над небостъргачите и градът тънеше в сянка. Погледна часовника си. Наближаваше време за срещата с Майкъл. Запита се как ли ще реагира синът му, след като разбере какво се очаква от него.
Винсънт затвори.
— Разговарят — докладва той. — И определено ще искате да знаете за какво.
— Това пък защо?
— През нощта на партито са се случили повече неща, отколкото предполагах.
— Слушам.
— Ерик Паркър е пребил Лиана Редман с колан. Лицето й е обезобразено.
Луис онемя.
— Пребил я е с колан?
— Също като сестра й, и той си мисли, че Лиана ме е накарала да предам онова съобщение. Обвинил я е, че му е извъртяла номер и че е разбила връзката му със Селина. — Спокати сви рамене. — Бил пиян, изгубил контрол над себе си и си го изкарал на лицето й.
Луис поклати глава.
— Редман да види собствената си дъщеря в подобно състояние и въпреки това да я изрита от „Плаза“? — Той се разсмя. — Ама че кучи син. Поне не се ли е поинтересувал какво се е случило?
— Определено се е поинтересувал — отвърна Спокати. — Попитал я дали това е работа на Ерик Паркър, но Лиана не му казала нищо. Изглежда, Паркър я е заплашил, че ще й се случи случка, ако с него стане нещо. Изобщо не е глупав. Ако не я е заплашил, сега щеше да е зад решетките.
— А как е реагирал Бейнс на вида й?
— Бесен е. Нали ви казах, че Лиана му е като дъщеря. Иска Паркър да си плати за стореното.
— Как ще постъпи той според вас?
— Никак — сви рамене Винсънт. — Обещал е да си мълчи. Ще удържи думата си.
— По-добре да я удържи — рече Луис. — Защото, ако се забърка още повече, отколкото вече се е забъркал, ще си изпати с останалите.
На вратата се почука. Майкъл. Луис му извика да влезе. Вратата се отвори и Майкъл влезе в кабинета. Поколеба се на прага и погледна към Спокати, после към баща си. Явно беше очаквал да са сами. Луис се запита как ли ще реагира Майкъл, ако научи, че именно Спокати беше заклал кучето му. „Вероятно няма да скача от радост.“
Запозна ги.
— Майкъл, това е Винсънт Спокати. Той ще работи с нас.
Спокати пристъпи напред и стисна ръката на Майкъл.
— За мен е удоволствие — каза той. — Прочел съм повечето ви книги. — Усмивката му се смени с тъжно изражение. — Съжалявам за случилото се с кучето ви. Баща ви ми разказа. Ужасна история.
Луис посочи на сина си стола срещу бюрото. По-късно щеше да каже на Спокати да си затваря устата.
— Седни, Майкъл — подкани той сина си. — Няма да се бавим.
Майкъл понечи да си тръгне. Луис изгледа кръвнишки Спокати.
— Моля те — каза той. — Винсънт е просто загрижен. Той също има куче. Обещавам, няма да се бавим. Знам, че имаш и други задачи. Ще пиеш ли едно кафе?
Майкъл с удоволствие би изпил едно кафе, но не и с този човек. Той поклати глава и неохотно седна в коженото кресло.
Луис се обърна към Спокати.
— А вие? Едно кафе?
— С удоволствие.
— Така и предполагах. — Луис натисна бутона на интеркома. — Джуди, би ли донесла две кафета? Чисти.
— Аз го пия със сметана и захар — обади се Спокати.
— Не и днес.
Луис седна зад бюрото си и вдигна очи, когато пристигна Джуди с кафето. Носеше безупречен бял костюм, който подчертаваше стройната й фигура, както и гривната с диаманти, която й бе дал сутринта. Докато тя наливаше, Луис долови лекия, но траен аромат на парфюма й. Напомни му за парфюма, който използваше Ан.
След като тя излезе, Луис погледна Майкъл. Приличаше поразително на майка си. От тъмната коса до сините очи и ъгловатата челюст — истинско нейно копие.
— Сутринта звъннах на Сантяго — каза му той. — Споразумяхме се.
Майкъл се поизправи.
— Какво сте се споразумели? Какво каза той?
Луис внимателно подбра думите си.
— Наред с останалите неща каза, че нямал нищо общо с кучето ти.
— И ти му повярва?
— Не — отвърна Луис. — Сигурен съм, че е негова работа. Освен това съм сигурен, че ти щеше да лежиш мъртъв на онзи под, ако не беше дошъл да говориш с мен. Можем само да сме благодарни, че го направи.