Трафикът беше натоварен. Мина сякаш цяла вечност, докато стигнат Четиринайсета. Лиана погледна през отворения прозорец на таксито и видя лъскавите магазини и ресторанти там, където някога се бяха издигали стари складове и овехтели жилищни кооперации.
Нямаше ги и групите повече или по-малко облечени хора, — търсещи най-добрата оферта за хероин, кока, метадон и крек. Бяха сменени с униние. Преди години, когато беше още непълнолетна, понякога се измъкваше и идваше с приятели в тукашните нощни гейклубове. Това беше един от най-хубавите периоди в живота й — клубовете бяха страхотни с музиката и сексуалното настроение, което предизвикваха. Можеше да танцува с някои от най-горещите мъже в града убедена, че не искат от нея нищо повече от това да се въртят на дансинга със забавно момиче. А сега баровете почти бяха изчезнали.
„Тъпият Джилиани.“
Плати на шофьора и извървя пеша разстоянието до съседната пряка. Срещу нея крачеха няколко елегантно облечени жени, отиващи вероятно да обядват. На ъгъла беше паркиран микробус. Някаква жена правеше всичко по силите си да не обръща внимание на пищящото си дете. Лиана спази инструкциите и изчака пет минути на ъгъла, преди да спре друго такси и да даде на шофьора адрес на Авеню А. Не беше сигурна защо е нужно това, но знаеше, че човекът си има причини, и затова просто изпълни заръките.
Когато пристигна на уреченото място, беше един и половина и тя се намираше в различен свят, далеч от Пето. Слезе от таксито и нямаше как да не изпита безпокойство. Тук въздухът сякаш бе по-тежък и миришеше на гнило от високите купчини чували с боклук покрай тротоара.
Погледна към играещите на улицата хлапета и се запита що ли за живот живеят. Щом родителите караха на социални помощи и харчеха парите за дрога и алкохол вместо за храна и дрехи, как децата можеха да дръпнат напред?
Причината срещата да бъде определена на това място беше тук, точно пред нея. Целта беше на Лиана да й се напомни за другата страна на Манхатън — онази, на която тя все обръщаше гръб, както я обвиняваше той.
Помисли си за последния път, когато се видяха. Беше преди две години, вървяха по Пето и той бе извикал, че всичко това е илюзия. Скъпите магазини, добре облечените мъже и жени, бързащи покрай тях по тротоара, спрелите край „Плаза“ файтони.
Това не беше животът, който познаваха повечето хора, и определено не и неговият. Имаше толкова общо с неговия живот, колкото тя с реалността.
— Искаш ли да знаеш каква е реалността за моите хора, Лиана? — попита той. — Реалността е да се чудиш как да се нахраниш. Или как да платиш наема за следващия месец. Или дали майка ти или баща ти ще се събудят сутринта пияни и ще те въвлекат в същата разправия, която тече от години и в която винаги става дума за пари. — Той забеляза безразличието на лицето й и я хвана за ръката. — Нека ти покажа какво имам предвид.
Пресякоха при Мадисън и взеха такси нагоре към Харлем. Лиана не искаше да участва в това. Гледаше през прозореца как скъпите бутици се сменят със занемарени жилищни блокове, а добре облечените хора — с бездомници.
Не си спомняше да е отивала толкова далеч на север. Когато отминаха Сто трийсет и пета, Марио каза на шофьора да продължи към Пето авеню.
— Ще слезем там — рече той. — Където тя се чувства удобно.
Когато таксито намали и спря, Лиана се отдръпна от прозореца.
— Няма да сляза тук.
Марио плати на шофьора и отвори вратата.
— Напротив, ще слезеш — каза той. — Това е Пето авеню, забрави ли? Хайде, размърдай се.
Тръгнаха по улица, която тънеше в боклуци. Подминаваха групи мъже и жени, около които витаеше атмосфера не на охолство, а на бедност. Улични бандити, наркомани и бременни деца с техните млади приятели. И тогава Лиана осъзна, че двамата с Марио са единствените бели наоколо.
Районът беше топилня за хаитяни, китайци, афроамериканци, пуерториканци, тайванци, кубинци, корейци и албанци. Същински Трети свят. Лиана се вкопчи здраво в ръката на Марио. Приближаваха групичка жени. Всички бяха на средна възраст, бедни и гневни на системата, която ги беше докарала до това окаяно състояние. Очите им сякаш я поглъщаха.
Лиана се запита защо се чувства така заплашена. Не беше сторила нищо на тези жени. Несгодите им не бяха по нейна вина. Би трябвало да може да ги гледа право в очите.
Но успя само да им хвърли бърз поглед, докато минаваше.
— Достатъчно ли видя?
Лиана забеляза саркастичната усмивка на устните му, намека за подигравка в очите му и го пусна.