Макар да се чувстваше глупаво, тя не свали слънчевите си очила.
Марио поръча бутилка вино.
— По-нататък ще изберем и обяда — каза той на леля си Роза и й намигна. Забеляза, че Лиана се оглежда, и попита дали заведението й харесва.
— Прекрасно е — отговори тя. — И си личи, че печели. Кога го купи? Не го държеше, когато бяхме заедно, нали?
— Купих го миналата Коледа — обясни той. — Семейството се нуждаеше от място, където да се храни на спокойствие, затова отворих „При Марио“. Така решихме проблема.
Лиана реши да не пита какво означава това. Зарадва се, когато Роза донесе виното, и се почувства още по-щастлива, когато двамата с Марио се разприказваха. През следващия половин час разговаряха и пиха, спомняха си забравени моменти от връзката им. Тя бе продължила само шест месеца, но пък беше много силна.
Роза се върна и Марио поръча обяд. Когато отново останаха сами, той попита Лиана дали полицията е разбрала кой е заредил прожекторите.
— Нямам представа — сви рамене тя.
— Каза го така, сякаш изобщо не ти пука.
— Защото изобщо не ми пука.
— Още имаш проблеми у дома, а?
— Това въпрос ли беше?
Тя вдигна чашата си и отпи глътка вино. Навремето беше разказала на Марио неща за семейството си, които споделяше единствено с Харолд. Толкова близки бяха. Разбирането на Марио, подкрепата му и фактът, че не съдеше чувствата й, беше една от причините да се влюби в него.
— Снощи се изнесох от къщата. Реших да се; опитам да се оправям сама.
Марио се изненада.
— Къде е апартаментът ти?
— Отседнала съм при приятели.
— Изнесла си се от вас, без да имаш къде да отидеш? — Той се облегна назад. — Хм. Защо не ми кажеш какво става и каква е връзката с разцепената ти устна, синините по лицето и… онези около очите ти, които се опитваш да скриеш. Не си ме потърсила случайно. Искам да знам какво се е случило и как мога да ти помогна.
Лиана свали очилата и разказа всичко. Каза му какво й стори Ерик Паркър. И за реакцията и ултиматума на баща й. Когато приключи, гневът на Марио не отстъпваше на нейния.
— Мислих много за това — рече тя. — За заплахата на Ерик и за последствията. Но не мога да позволя да му се размине. Сигурна съм, че баща ми ще го уволни, но това не е достатъчно. Ерик просто ще си намери работа другаде.
— Не е задължително да стане така — отбеляза той.
— Искам да го заболи толкова, колкото ме боли мен.
— И си го е заслужил.
— Не мога да го направя сама — въздъхна тя. — Това е очевидно. Виж ме само. Ще ми помогнеш ли?
— Имаш помощта ми от мига, когато ти е причинил това.
Тя постави ръка върху неговата.
— Имам Харолд, а сега и теб. През годините имаше моменти, когато ужасно ми липсваше и съжалявах, че всичко помежду ни свърши така.
— Винаги можем да започнем отново, нали знаеш?
Тя го погледна тъжно.
— Знам. Но ти още си женен, Марио, а аз ти казах навремето, че никога повече няма да заема второ място в живота ти. Точно сега имам нужда от теб като приятел. Можеш ли да ми бъдеш приятел?
Той погали с палец опакото на дланта й.
— Мога.
— Ще ви трябва ли колата, господин Бейнс?
Харолд слезе по махагоновото стълбище и се усмихна на високия посивял мъж, стоящ в антрето на къщата.
— Не, Тед. Излизам на разходка.
Отби се в кабинета си до стълбището да вземе коженото куфарче, което бе оставил там по-рано. На излизане заключи вратата.
— Когато Хелън се върне от обяд, би ли й казал, че няма да се прибера у дома за вечеря? След разходката имам работна среща. Ще закъснея.
— Разбира се, господин Бейнс.
Харолд излезе от дома си и тръгна по Осемдесет и първа. На ъгъла го чакаше лимузина. Той се качи и каза на шофьора да побърза.
Трафикът се влачеше мъчително чак до Долен Истсайд. Шофьорът на два пъти мина на червено и едва не удари колата на третия светофар. Харолд погали куфарчето и затвори очи. Смътно чуваше клаксоните наоколо. Накрая шофьорът спря пред една сграда при Хюстън.
Харолд погледна през прозореца. Сцената беше толкова различна от живота му на Пето авеню, че го отвращаваше.
Хора си набавяха крек, продаваха крек, друсаха се с крек — наред с куп други наркотици. Видя как една възрастна жена се облегна на изоставен автобус и върза гумен турникет над лакътя си. Харолд се извърна, преди жената да си инжектира хероина, и погледна към сградата от дясната страна. Провери адреса, за да е сигурен, че не е объркал мястото, и нареди на шофьора да се върне след три часа.
— Ако ме няма, изчакайте ме — каза той на мъжа и излезе точно когато един микробус и две бентлита спряха пред него. Помисли си, че колите изглеждат нелепо тук. В тази част на града рядко можеха да се видят автомобили за по половин милион долара.