Когато пресякоха Петдесет и девета и жилищният й комплекс се появи пред тях, първото нещо, което забеляза Селина, бяха примигващите червени и сини светлини около него. Когато приближиха, тя преброи шест полицейски коли и една линейка. Пред Редман Плейс се беше събрала тълпа и движението по улицата беше отбито. Воят на сирените правеше топлия вечерен въздух мразовит.
— Какво става? — попита Джак.
Селина отговори, че няма представа. Веднага си помисли за бомбите, които се взривиха на покрива на сградата на „Редман Интернешънъл“, и не успя да сподави надигналия се страх. Полицията още не беше открила кой беше заредил прожекторите с експлозиви.
Забързаха по авенюто. Ревяха клаксони, хора говореха възбудено, на висок глас. Селина се опита да разбере какво казват, да си изясни какво се случва, но това бе невъзможно в цялата суматоха.
Линейката беше спряла пред сградата, с включени светлини и изключена сирена. Десет полицаи държаха тълпата назад. Джак поведе Селина към входа. Ръката му я държеше здраво и твърдо, и тя бе благодарна за това.
Пробиха си път през тълпата и излязоха отпред точно когато двама парамедици изнасяха мъж на носилка. Селина позна, че е мъж, по ръката, която висеше отстрани. Беше мускулеста, окървавена, цялата в синини. Към нея беше включена животоспасяваща система.
Когато парамедиците ги приближиха, стомахът й се сви и тя стисна още по-силно ръката на Джак. Наведе се напред, но не успя да разгледа лицето на мъжа. Беше частично покрито с окървавен чаршаф.
Забеляза, че единият му крак потръпва. Забеляза също, че другият е извит под неестествен ъгъл под чаршафа.
Селина познаваше почти всички в сградата. В нея живееха много от високопоставените служители на „Редман Интернешънъл“. Обърна се към близкия полицай и тъкмо се канеше да го попита кой е пострадалият, когато откъм сградата се чу женски глас.
— Чакайте!
Селина с изненада видя Даяна Крейн да излиза тичешком навън.
Главата й беше превързана. Едното й око бе леко подуто. Селина я чу да казва „Отивам с него“ и я загледа невярващо как се качва в линейката. Никой не възрази.
Парамедиците вдигнаха носилката. Селина разбра, че на нея лежи Ерик, още преди чаршафът да се смъкне и да разкрие обезобразеното му лице.
За момент изгуби дар слово и не можа да помръдне. Умът й започна да прави връзки. Спомни си как баща й се беше обадил преди седмица и бе казал: „Лиана е била пребита, Селина. Ерик го е направил в нощта на партито, вероятно малко след като си излязла от стаята. Ако бях научил по-рано, сега щеше да лежи в болницата, а не просто да си търси работа“.
Знаеше, че баща й е отговорен за това. Сигурна бе.
Защо иначе ги беше помолил с Елизабет да излязат от стаята, преди да се обади по телефона?
Вратата на линейката се затръшна. Звукът изтръгна Селина от унеса й и тя видя, че колата се готви да потегли. Тъкмо щеше да изтича и да попита в коя болница го карат, когато зърна сестра си в тълпата.
За момент просто я зяпна.
Лиана стоеше със скръстени ръце и мрачна физиономия, притисната между двама високи мускулести мъже. Носеше тъмни очила, черен костюм, без бижута. Косата й беше прибрана назад.
Селина я извика по име.
Сепната, Лиана се обърна. Погледите им се срещнаха. Лиана отстъпи крачка назад.
Селина отново я извика.
Сестра й не й обърна внимание. Каза нещо на мъжете до нея, те погледнаха към Селина и бързо я поведоха нанякъде.
Лиана изчезна от погледа й точно когато сирената на линейката запищя.
19
Първото, което забеляза Марио, когато стигна до скромната на вид къща на Дванайсета улица, беше черната лимузина „Линкълн“ на баща му, проблясваща под светлината на улична лампа. Инстинктивно погледна към отсрещната страна на улицата и видя тримата мъже, стоящи на стража пред входа на сградата.
Нещо не беше наред. Баща му правеше посещения само в събота.
Паркира форда зад лимузината, слезе и затръшна вратата. Пресече улицата и кимна на мъжете, докато приближаваше.
— Какво има, Ники? Защо баща ми е тук?
Мъжът сви рамене, но Марио усети, че знае много добре защо Антонио де Чико си е направил труда да пътува до града от имението си Тод Хил на Стейтън Айлънд.
— Не каза. Обаче не изглежда много щастлив. Иска да те види.
Марио влезе в къщата. Жена му го посрещна на вратата. Беше висока и слаба, с огненочервена коса. Годините се бяха отнесли почти толкова нежно към Лучия де Чико, колкото и пластичният й хирург.
Тя го поздрави с усмивка, последвана от плесница. Главата на Марио отлетя настрани и бузата му пламна. Когато я погледна отново, усмивката на Лучия беше изчезнала, за да се смени с изразяваща с омраза гримаса.