— Какво ти става, по дяволите? — попита той.
Тя замахна да го удари отново, но Марио сграбчи ръцете й и ги задържа. Жена му се загърчи, мъчейки се да се освободи. Очите й горяха.
— Пусни ме!
— Защо ме удари?
Тя кимна надясно към библиотеката. На лицето й падна кичур грижливо боядисана коса.
— Баща ти е там. Той ще ти каже.
Изтръгна се от хватката му и забърза по стълбите към спалнята. Марио се загледа след нея и едва сега осъзна, че това е първият път, когато Лучия му посягаше.
Тръгна към библиотеката. Голямата махагонова врата изскърца, когато я отвори. На флуоресцентното сияние от огромния аквариум с морска вода видя смътните, но познати очертания на картини, мебели и урни. Потърси с поглед баща си и го откри седнал в кожено кресло до аквариума.
Синята светлина пробягваше на вълни по загорялото му лице и му придаваше странния вид на оживял труп. Дим от пура беше надвиснал над плешивата му глава.
Гласът му прозвуча неочаквано.
— Затвори вратата и седни. Няма да отнеме много време.
Марио се подчини и затвори вратата. Изпитваше презрение към този човек, когото никога не беше обичал — но също така и страх. Седна срещу баща си и забеляза, че макар Антонио да бе по-нисък, сякаш седеше на по-високо.
Де Чико се облегна назад в кожения фотьойл и забарабани по стената на аквариума. Рибите вътре се стрелнаха уплашено. Марио разбра защо е дошъл.
— Разочароваш ме, Марио — изсумтя Де Чико. — Вече не мислиш с главата си. — Кокалчетата му удариха по-силно аквариума. Водата се развълнува. — Мислиш с оная си работа.
Марио погледна към аквариума. Само една от двайсет и шестте риби вътре струваше двайсет хиляди долара. Беше толкова рядка, че му трябваха почти осем месеца да се сдобие с нея. Другите бяха почти толкова екзотични.
— Не е онова, което си мислиш.
— Напротив, точно това е. Отново чукаш оная редманска путка.
— Грешиш.
— Обядваш с курвата във фамилния ресторант и твърдиш, че не ходиш с нея, така ли?
— Тя не е курва. И ресторантът е мой.
— Купен с пари на Фамилията.
— Купен с мои пари. За Фамилията.
Сянката на нещо като малка сива акула премина по лицето на Антонио де Чико. Той чукна аквариума и рибата се стрелна надалеч.
— Казах ти преди две години какво ще стане, ако отново започнеш да излизащ с тази мръсница — процеди заплашително. — Предупредих те. За последен път опозори Лучия. Знаеш чувствата ми към това момиче. Като дъщеря ми е, баща й е най-добрият ми приятел и проклет да съм, ако ти позволя да я нараняваш само защото ти харесват свирките на редманската кучка.
— Много си се объркал — твърдо заяви Марио. — Не съм се виждал с Лиана откакто скъсахме преди две години. Тя сама ме потърси. Загазила е. Поиска услуга от мен. С това отношенията ни се изчерпват.
— Глупости.
— Не са никакви глупости. А истината. Наистина ли си мислиш, че ако спях с нея, щях да я заведа в ресторанта? Леля Роза ни сервираше, за бога. За толкова тъп ли ме смяташ? Само се чуй. Всъщност много добре ме познаваш. И знаеш, че говориш абсолютни безсмислици.
Де Чико замълча за момент. Когато стана от фотьойла, погледна аквариума, позамисли се и отстъпи назад от него и Марио, с ръце в джобовете.
— Ще поговоря с Лучия — реши накрая. — Ще я успокоя, ще й кажа, че всичко е наред.
Обърна се към сина си.
— Но ако разбера, че ме лъжеш, че си чукал онази малка курва зад гърба на жена си, лично ще я убия. Обещах ти го преди години и сега го повтарям толкова сериозно, колкото и тогава. Няма да нараняваш Лучия. Няма да позориш децата си — и моите внуци. Защото ако го направиш, по-добре сам да вземеш пистолета и да убиеш Лиана Редман.
ЧАСТ ВТОРА
ВТОРА СЕДМИЦА
20
Лиана мина през въртящата се врата от месинг и стъкло на дома на Харолд на Осемдесет и първа улица и погледна към масленожълтото слънце, усети топлината му върху лицето си и реши да върви пеша, вместо да взема такси. Искаше да разгледа няколко апартамента във Вилидж и трябваше да продаде бижутата си на бижутера на майка си на Парк Авеню.
Вече започваше да се чувства по-добре. Освен че синините по лицето й избледняха и сцепената устна заздравя, чувстваше се пълна с решимост и известна надежда. За първи път в живота си правеше нещо продуктивно. Скоро щеше да има свой собствен апартамент и достатъчно пари, за да го обзаведе уютно. На закуска Харолд спомена и нещо за намиране на работа.