А и Марио се върна в живота й.
Беше й се обадил сутринта и я бе поканил на вечеря. Трябвало да поговорят, било важно и се налагало да го направят колкото се може по-скоро. Лиана се съгласи, но при условие, че тя ще плати сметката. Макар част от нея да желаеше нещо много повече от приятелство с Марио, Лиана беше твърдо решена да запази отношенията им прости. Нямаше да легне с Марио, докато е женен.
„Но ще си го представям.“
Стигна до машина за продаване на вестници, пред която се бяха струпали хора. Тълпата се размърда и Лиана успя да зърне първата страница на „Дейли Нюз“. Побиха я ледени тръпки. Заглавието и снимките на Ерик Паркър закрещяха срещу нея:
БИВШ ФИНАНСОВ ШЕФ НА „РЕДМАН“ ПРЕБИТ В АПАРТАМЕНТ
Лиана впери поглед в заглавието, после в снимките на Ерик. На едната го изнасяха на носилка от сградата. Загледа се във фините черти на лицето му и видя, че то е потрошено.
Спомни си снощния шок, когато видя Селина. Спомни си как хората на Марио побързаха да я изведат от тълпата и да я качат в лимузината. Спомни си как линейката профуча с писък покрай тях.
Запита се какво ли си мисли Селина в този момент и реши, че не й пука. „Не съм сторила нищо на Ерик.“
Усети, че някой стои зад нея. Обърна се и се озова срещу суров на вид мъж в тъмен костюм и с тъмни очила. Косата му беше черна и късо подстригана. Той също гледаше заглавието.
Погледите им се срещнаха и мъжът поклати с отвращение глава.
— Човек вече не може да се чувства в безопасност и в собствения си дом — подхвърли Винсънт Спокати.
Мъжът се стори смътно познат на Лиана. Имаше чувството, че го е виждала и преди, но не се сещаше къде точно.
Тя сви рамене.
— Може да си го е заслужил.
— Не говорите сериозно.
— По една случайност го познавам — каза Лиана. — И говоря съвсем сериозно. Заслужил си го е.
И тръгна към Вилидж, оставяйки заинтригувания Спокати да се взира след нея.
Имаше уговорки да разгледа два апартамента — едно студио и един мансарден. Мансардният й хвана окото.
Гледаше към Уошингтън Скуеър, любимото й място в Ню Йорк, беше голям, слънчев и се намираше на петия етаж на сграда отпреди войната. Беше обещаващ, наистина имаше някои проблеми, но те можеха да се оправят — трябваше да се пребоядиса, два от прозорците бяха напукани, а мокетът беше износен и плачеше за смяна. „Паркет ще свърши работа — помисли си тя. — Или може би плочки.“
Въпреки недостатъците апартаментът си имаше свой характер, усещане за стил. Умът й започна да го пълни с растения, стени в цвят слонова кост, картини. „Мога да направя това място мое.“
Собственичката на сградата, слаба жена с неизменна усмивка на лицето, стоеше в средата на дневната и размахваше ръце. Медните гривни на ръцете й проблясваха и дрънчаха.
— Всички мебели си остават за вас — подчерта тя, сякаш това можеше да компенсира недостатъците. — Леглото, бюрото, масата, столовете — всичко е ваше. Остави ги един смахнат художник, заедно с миризмата на котешка пикня. Ако не бях повикала да почистят мокета, сега нямаше да можем да влезем тук. — Тя сбърчи нос, подуши и погледна неуверено към Лиана.
— Не надушвате нищо, нали?
— Надушвам — заяви Лиана. „Надушвам и отчаянието ти.“
Отиде до прозореца и се загледа в група деца, които изтичаха покрай празния фонтан към ято гълъби. Птиците полетяха в замайващ облак от сиво, черно и бяло, а децата завикаха от радост. Лиана се зачуди кога за последно беше идвала в парка. В деня, когато се взривиха бомбите на покрива на сградата на баща й.
В деня, когато мъжът я беше последвал и тормозил.
Жената застана до нея.
— Чудесен изглед, нали?
Наистина беше чудесен и Лиана го потвърди.
— Навремето в ясен ден можеха да се видят кулите на Световния търговски център.
Жената млъкна и коленичи. Целуна пръстите си и затвори очи, сякаш се молеше.
Лиана беше чувствителна като всеки друг по отношение на онзи ден и хората, които бяха убити или пострадали от трагедията, но това беше прекалено. Същинско представление. „Я стига, мътните да те вземат.“
Жената скръсти ръце и гривните й иззвъняха.
— Е, какво мислите? Наемът по принцип е двайсет хиляди месечно, но ми изглеждате свястно момиче, което няма да ми създава много проблеми, така че ще ви го дам за осемнайсет и петстотин — плюс депозит. — Тя лапна дъвка и се загледа в тавана. — Това прави трийсет и седем хиляди — в аванс, разбира се.