Това бяха почти всички пари в сметката на Лиана. Знаеше, че финансовото й състояние ще се подобри след продажбата на бижутата, но не искаше да дава на тази жена повече пари от необходимото.
— Много е — заяви тя. — Особено щом предишният наемател не е държал изкъсо котката си. Моята цена е десет хиляди.
— Изключено — поклати глава жената.
— Тогава да говорим сериозно. Тук има проблем — подушете. Именно това е причината мястото да пустее. И някой като мен да се нагърби с премахването на миризмата. Какво е най-доброто ви предложение?
Жената се обърна. Дишаше през носа си.
— Не по-малко от петнайсет хиляди.
— Добре. Дванайсет и петстотин и си стискаме ръцете. Още сега ще ви напиша чек за двайсет и пет хиляди и двете ще сме доволни. — Лиана се огледа. — Освен това трябва да се съгласите да поправите прозорците, да поемете половината от разходите за пребоядисване и да добавите два вентилатора. Шантаво, но въздухът тук може да убие и котка.
Жената се помъчи да си придаде възмутен вид, но Лиана видя облекчението в очите й.
— Мога да се справя с вентилаторите, прозорците и боята.
— Така си и знаех.
Жената се вгледа в Лиана.
— Бива си ви. Имате добър бизнес усет. Харесвам това у една жена. Как казахте, че ви е името?
— Не съм го казвала — отвърна Лиана. — Но е Редман.
Нещо проблесна в очите на жената и тя вирна брадичка.
— Стори ми се, че ви познавам — рече тя. — И вие ли сте яка като баща си и сестра си?
— По-яка съм.
— Така е.
Лиана написа чека.
По-късно в банката Лиана последва служителя в трезора с неговите редици блестящи депозитни кутии.
Човекът отиде в дъното на помещението и спря да пъхне ключа в една кутия, а Лиана остана на прага, като си мислеше за седемте бижута, които държеше тук. Макар всички накити да бяха скъпи сами по себе си, нищо не можеше да се сравни с огърлицата с диамантите и рубина. Именно тя щеше да й донесе най-много пари, когато я продаде следобед.
Именно с нея щеше да обзаведе новия си апартамент и да си купува храната.
Служителят се покашля. Лиана погледна към него и видя, че я чака да вкара нейния ключ. Извини се и отиде при него. Отключи нейната страна на кутията и я отнесе до малката масичка отляво. Служителят я последва.
— Бих искала да остана сама — каза Лиана.
Мъжът я стрелна с поглед. На лицето му се изписа колебание. Явно искаше да остане и да види какво има вътре. Не помръдна от мястото си.
— Може ли? — настоя Лиана. Мъжът леко се поклони и се отдалечи.
Лиана го изпрати с поглед. Служителят спря при вратата на трезора, скръсти ръце и я загледа.
Тя се обърна с гръб към него и отвори кутията.
Вътре имаше седем кутийки от черно кадифе с различна големина. Лиана избра едната, отвори я и беше посрещната от ослепителен блясък на диаманти. Погледна в друга кутия и бе наградена с блясък на сапфири. В третата беше огърлицата с диамантите и рубина.
Взе накита и го приближи до шията си. Хладината му и тежестта на камъните я стоплиха. „Поне за известно време ще ми дадеш възможност да си стъпя на краката.“
След като провери другите кутийки и ги прибра в голямата си сламена чанта, тя върна металната кутия на мястото й, заключи я и излезе от банката с въоръжен охранител до нея.
Слънцето светеше ярко и жегата бе убийствена, надигаше се на вълни от улицата. Три момчета с ролери летяха през тълпата на тротоара и едва не събориха една възрастна жена.
Без да губи никакво време, Лиана застана на бордюра, замаха на минаващите таксита, хвана четвъртото и потегли към бижутера на Парк Авеню.
За да е сигурен, че няма да я изпусне, Винсънт Спокати, който я бе чакал пред банката, стори същото.
„Куимби и Сие“ беше елегантно учреждение с портиер в ливрея отвън и двама въоръжени охранители вътре. Някои от най-богатите хора на света купуваха и продаваха бижута тук, като за целта трябваше да си уговорят предварително час.
Лиана беше посрещната на прага от собственика Филип Куимби, който бе добър приятел на майка й. Беше дребен, безупречно облечен човек с къса прошарена коса и почти неестествено сини очи. Лиана забеляза, че магазинът е празен, както и би трябвало.
— Радвам се да те видя, Лиана — малко носово каза той. — Да идем в кабинета ми да изпием по чаша чай.
Кабинетът беше голям и впечатляващ, с тъмна ламперия и украсен с доста вкус. По стените висяха картини на стари майстори. Домакинът предложи чай, но Лиана отказа.
— Е, тогава поне едно мартини? — попита той.
— Само ако ми правиш компания.