— И да му доставя удоволствие, като се унижавам пред него ли? Забрави. Сама ще спечеля пари.
— Как?
— Сутринта спомена, че ще ми намериш работа. Това ми изглежда като добро начало.
— Започнах да се замислям за въпросната работа — каза Харолд.
Лиана се дръпна от него.
— Защо?
— Не съм сигурен, че е подходяща за теб.
— Остави ме аз да реша — настоя тя. — Харолд, моля те, ако намериш нещо, каквото и да е, кажи ми. Дай ми някакъв шанс.
— Значи си твърдо решена да го направиш, а?
— Дори да не постигна нищо друго, искам светът да научи, че Джордж Редман има и друга дъщеря — по-умна, по-силна и по-готова да успее, отколкото Селина.
— Ще бъде доста сериозно постижение — изтъкна той. — Даваш си сметка, нали?
— Да — отвърна Лиана. — Знам, че Селина е добра. В известен смисъл почти й се възхищавам — тя имаше възможността да се учи от татко. Но това не означава, че е невъзможно да постигна целта си. Не означава, че тя е по-умна от мен.
— Така е — съгласи се Харолд. — Определено не означава.
Той бръкна в джоба на сакото си и извади визитка. Подаде я на Лиана.
— Ако искаш работата, яви се днес в четири на този адрес.
Подрани с петнайсет минути за срещата.
Когато пристигна във високата офис сграда, Лиана взе асансьора до шейсет и седмия етаж, каза името си на секретарката и беше отведена в тиха, прохладна и оскъдно украсена рецепция. Стените бяха стоманеносиви. Дългата редица прозорци зад нея гледаха към Манхатън.
Знаеше, че първото впечатление е най-важно, и затова беше избрала тесен костюм на „Диор“. Гримът й едва прикриваше последните следи от синините, косата й бе прибрана назад, не беше сложила парфюм.
Чувстваше се като измамница.
Седнала в дъното на рецепцията, Лиана наблюдаваше трескавата активност в съседното огромно помещение. Мъж зад затрупано с хартия бюро пишеше като побъркан на компютър, а някаква жена го наставляваше нетърпеливо. Зад тях две секретарки ровеха в шкафове и търсеха нещо, което явно бе потънало вдън земя. На друга маса някакъв спря да вика в телефона, за да изкрещи „Тихо!“ на група хора, които не му обърнаха абсолютно никакво внимание.
Лиана откри, че им завижда.
В четири без пет, ужасно изнервена, изпълнена с несигурност и убедена, че ще се провали, тя отиде до дамската тоалетна. И трите кабинки бяха заети. Докато се обръщаше да си измие ръцете в мраморния умивалник, зърна отражението си в огледалото. Млада жена, излъчваща хладен професионализъм, но в очите й се четеше страх.
Макар да не й беше приятно да го признае, ужасно й се прииска да е в „Редман Интернешънъл“ и да работи с баща си.
Излезе от тоалетната и се върна на мястото си. Точно в четири секретарката се появи отново.
— Готови сме, госпожице Редман.
Лиана стана от мястото си. Токчетата й зачаткаха по мраморните плочки, докато вървеше след жената по коридора. „Няма да се получи. Веднага ще разбере що за стока съм.“
Но после си спомни всичките години, в които бе искала да докаже на баща си, че може да постигне успех, и когато приближиха кабинета, беше изпълнена с решимост. Веднъж като малка бе дочула Джордж да казва на Селина, че ако работи здравата, целият свят може да стане неин. „Защо това да не се отнася и за мен?“
Влязоха. Лиана спря зад секретарката и се огледа. Над заредения бар висеше картина на млада двойка; подробен модел на бъдещ небостъргач се мъдреше до китайска ваза от династията Мин; през стъклената стена отдясно се виждаше сградата на „Редман Интернешънъл“, извисяваща се като фар под следобедното слънце.
Погледът й се задържа за момент върху сградата на баща й, след което Лиана се обърна към мъжа на огромното махагоново писалище. Седеше с гръб към нея.
— Лиана Редман е тук, господине — съобщи секретарката.
Луис Раян се завъртя със стола си към дъщерята на Джордж Редман.
Погледите им се срещнаха. И двамата видяха бъдещето в другия.
Той се изправи с усмивка.
— Радвам се, че дойдохте, Лиана. Снощи Харолд Бейнс беше така добър да пропусне уговорена вечеря със сестра ви, за да ми разкаже за вас. — Той посочи към стола срещу себе си. — Ще седнете ли?
Лиана седна. И срещата започна.
— Не вярвам в губенето на време — поде Луис. — Затова ще започна направо по същество. Нямате нищо против, нали?
— Предпочитам разговорите по същество — отвърна Лиана. — Затова съм тук.
Луис стана и отиде до един от прозорците. Посочи висока сграда, скрита в скеле.
— Знаете ли за новия хотел, който строя на ъгъла на Пето авеню и Петдесет и трета улица? Ето го там.