Сестрата смотолеви, че ще говори с доктора, и излезе.
Даяна отново се обърна към Ерик и видя, че той я наблюдава внимателно.
— Ще се оправя — успокои го тя. — Имам само насинено око и драскотина на челото. Получавала съм и по-лоши удари от тези.
Ерик се запита дали това е истина. Макар да познаваше Даяна от години, знаеше изненадващо малко неща за нея. Знаеше, че е от малко градче в Мейн, че баща й е умрял рано, че е преживяла големи лишения, за да завърши колежа и да получи диплома за юрист. Като се изключи това, тя сякаш бе един от многото безлики хора, които бе срещал през живота си. Само че тази безлика жена беше влюбена в него и сега се грижеше за него. Ерик се запита дали тя усеща, че той не изпитва същите чувства към нея, че никога не я е обичал и никога няма да я обикне, че единствената причина да влезе в живота й беше усещането, че е самотен, и желанието да накара Селина да ревнува.
Жегна го чувство за вина. Нямаше съмнение, че Даяна по някакъв начин е спасила живота му. Трябваше да бъде благодарен — и наистина беше, макар и не по начина, по който тя очакваше. Ерик все още обичаше Селина.
Даяна му се усмихваше, ръката й стискаше неговата. Ерик знаеше, че е силна жена, и макар никога да не я беше харесвал истински, той я уважаваше. Беше добър юрист. И изглеждаше добър човек. Но Ерик се запита колко ли щеше да е добра, след като окончателно приключи с нея.
Даяна стана.
— Искам да ти покажа нещо — рече тя и запали лампата.
Ерик примижа и се намръщи. Видя цветята едва след като очите му свикнаха с ярката светлина. Стаята беше буквално отрупана с букети. Даяна измъкна една роза от вазата и Ерик я погледна въпросително.
— Много хора ги е грижа за теб — подчерта тя. — Цветята пристигат непрекъснато. Вече няма място за тях. Надявам се, че нямаш нищо против, но казах на сестрата да праща новите букети на онези пациенти, които не получават цветя.
— Кой ги изпраща? — Гласът му бе дрезгав, устните му едва се движеха. — Запази ли картичките?
— Разбира се — успокои го Даяна. — Всичките са в чекмеджето. Но повечето са от Луис Раян. Появи се тук шест пъти и е доста загрижен за теб.
Тя се надвеси над него.
— Като се има предвид отношението на Джордж към Луис Раян, нямах представа, че сте такива приятели с него.
Ерик също нямаше.
Даяна тъкмо беше тръгнала за „Редман Интернешънъл“, когато докторът влезе в стаята.
Беше на средна възраст и силно почернял от слънцето, с тъмнокафяви очи и преждевременно побеляла коса. Представи се като д-р Робърт Хътчинс и прегледа внимателно картона на Ерик.
— Имате счупен крак, две пукнати ребра и множество порязвания и синини. Като се изключи това, здравето ви е идеално.
Ерик се опитна да седне, но не успя. Помъчи се да прочисти гърлото си и с изненада откри, че дори това му е трудно. По-рано му бяха дали чаша горещ чай с мед и щедра доза демерол, така че сега му беше по-лесно да говори.
— Кога мога да изляза оттук?
— Зависи от вас.
— В такъв случай започвайте да ми събирате багажа.
— Май ще трябва да перифразирам — каза Хътчинс. — Ще си тръгнете тогава, когато ви позволи тялото ви. Нападателите са знаели какво правят. Кракът ви е счупен на три места. Мисля, че са искали да са сигурни, че няма да вървите отново.
Мина известно време, преди Ерик да успее да проговори.
— Ще мога ли да вървя?
Докторът се поколеба.
— Да — каза той. — Но ще мине време, преди да го правите, без да куцате. Ударили са ви по крака с бейзболна бухалка и бедрената кост се е сцепила, причинявайки поражения на нервите и мускулите. Както знаете, наложи се да ви оперираме. Сега имате пирон в крака. — Докторът дръпна чаршафа и ощипа палеца на крака му, като следеше лицето на Ерик за реакция. Такава нямаше.
Ощипа го по-силно, този път заби и ноктите си. Пак нищо.
— Искам да опитате да размърдате пръстите на крака си, Ерик.
Ерик надигна глава и погледна крака си. Беше повдигнат и гипсиран. Пръстите бяха един тон по-тъмни от синините по лицето на Лиана.
Гледката го стресна.
— Знам — каза Хътчинс. — Но промяната на цвета е нещо нормално. След седмица ще изглеждат по-добре. А сега се опитайте да ги размърдате.
Ерик не успя. Отпусна глава на възглавницата и стисна очи.
— Ще убия шибаната кучка.
— Моля?
— Нищо — промърмори той и отново се опита да размърда пръсти. Пак не успя. Колкото и да се мъчеше, не можеше да ги накара дори да помръднат
— Добре, Ерик — насърчаваше го докторът. — Хайде. Опитайте.