— Опитах.
Хътчинс го погледна. На лицето на Ерик беше изписан страх, само отчасти прикрит от яростта му.
Докторът мълчаливо зави крака му.
— Какво си спомняте от онази нощ?
„Всичко.“
— Нищо.
— Имате ли представа кой ви е причинил това?
„Много добре знам кой.“
— Ни най-малка — изрече гласно.
— Когато се събудихте, трябваше да се обадим на полицията. Чакат отвън. Искат да ви разпитат, но ако се чувствате прекалено слаб за това, просто ми кажете и ще дойдат друг път.
— Така или иначе ще трябва да говоря с тях — каза Ерик. — Но може ли да стане по-късно? Искам да поспя. Пък и се съмнявам, че ще им бъда от особена полза.
„Лично ще се погрижа за онази кучка.“
— Как се чувствате?
— Как се чувствам според вас? Адски ме боли.
Загледа как Хътчинс приготвя спринцовката и я инжектира в системата.
— Спете — каза лекарят. — Това ще ви помогне. — Пусна празната спринцовка в кутията за отпадъци и докосна рамото на Ерик. — Ще се оправите. Но няма да ви лъжа. Най-лошото тепърва предстои. Ще минат месеци преди да можете да използвате пълноценно крака си. И това ще стане само ако работите здравата по време на рехабилитацията. Така че искам да си почивате колкото се може повече. Ще имате нужда от това.
Събуди се в полунощ.
Дъждът беше спрял, небето бе ясно и лунните лъчи проникваха в стаята през прозореца срещу леглото.
Погледна по дължината на гипса към стъпалото си. На сребристата светлина на луната посинелите пръсти изглеждаха черни. Опита се да ги размърда, не успя, опита по-упорито. Останаха си неподвижни.
Ерик затвори очи и се замоли на Бог, както не се беше молил от години. Даде обещания, каквито не би могъл да изпълни никой човек, и отвори очи. Опита отново, но пак не успя да размърда пръсти. Сякаш вече не бяха част от тялото му. Запита се дали изобщо ще може да ходи отново.
И тогава взе решение. Посегна към телефона на масичката до него, намръщи се от внезапната болка в лявото рамо и набра номера. Секунда по-късно отговори познат глас.
След като обясни подробно какво се е случило, Ерик каза на мъжа какво точно иска от него. Последва тишина.
— Сигурен ли сте? — попита гласът.
— Сигурен съм — отвърна Ерик.
— Нали разбирате, че задвижа ли веднъж нещата, не можете да размислите. Минаваме през канали, много от които са анонимни. Решението от ваша страна е еднократно и няма връщане назад. Трябва да го разберете.
— Разбирам го — потвърди Ерик. — Точно затова се обаждам.
— Някакви конкретни изисквания как да бъде направено?
— Изобщо не ми пука как, Сал. Очаквам обаче да страда, преди да умре.
— Страданието е допълнителна екстра.
— Включете и нея в сметката.
— Ще поддържаме връзка — каза мъжът. — И не се безпокойте. Ще превърнем живота й в ад.
23
Телефонът иззвъня три пъти преди Лиана да погледне часовника на нощната масичка. Беше 7:15 сутринта и апартаментът й беше залят от светлината на изгряващото слънце.
Седна в леглото и се зачуди кой ли звъни толкова рано. Прехвърли няколко възможности и си даде сметка, че единственият, когото искаше да чуе наистина, бе Майкъл Арчър. Но той рядко се обаждаше. Напоследък предпочиташе направо да се отбива.
Когато телефонът иззвъня за пети път, Лиана вдигна — но връзката вече беше прекъснала. За втори път от снощи някой я търсеше и затваряше. Лиана се запита дали Марио не е научил по някакъв начин номера й и звъни да разбере дали си е у дома и дали е добре, но не иска да говори. Отхвърли идеята. Ако Марио искаше да говори с нея, щеше да го направи.
Остави слушалката, пъхна се под завивките и се запита как ли е той. Не го беше виждала от нощта, в която беше пребит Ерик. Нямаше никаква вест от него след онази бележка в ресторанта.
Макар да му беше ядосана, че я излъга, той й липсваше, наистина не дотам, че да му звънне. Марио трябваше да направи тази стъпка.
Огледа се.
Само за няколко дни тя и Майкъл Арчър бяха превърнали мансардния апартамент в място, което с гордост можеше да нарече дом. Стените вече не бяха безжизнено сиви, а ярки, с цвят на слонова кост. Мебелите от предишния обитател ги нямаше (Майкъл ги беше разкарал), а счупените прозорци бяха сменени с нови. Макар че имаше още много за вършене — купуване на мебели, окачване на завеси, чистене и полиране на подове, — тя очакваше с нетърпение задачите, може би защото знаеше, че може да разчита на помощта на Майкъл.
Запита се дали той няма да се отбие по-късно. След онази вечеря идваше всяка сутрин, за да й помага с боядисването. По цял ден боядисваха, разговаряха и слушаха музика по айпода с външните колонки, купени от Майкъл като подарък за новия дом.