— Ще трябва да се преоблека — каза тя. — И да взема душ…
— Глупости — прекъсна я Луис. — Изглеждаш чудесно и така. Пък и ще бъдем само двамата. Обещавам.
Хотелът сякаш докосваше небето.
Когато спря пред него, Лиана погледна нагоре към огромните му огледални пана и ултрамодерни външни стъклени асансьори, летящи нагоре-надолу по стените му, и усети прилив на адреналин, когато видя, че скелето е махнато.
Макар Луис да беше казал, че работата по хотела с 4000 стаи скоро ще приключи, Лиана нямаше представа колко бързо ще стане това. И най-неочаквано се изправи пред реалността. „Само след няколко дни ще управлявам това място.“
Макар че баща й притежаваше куп хотели, Лиана не разбираше нищо от хотелиерство. Но това нямаше да е проблем. Харолд щеше да й помогне.
Като се изключат външните асансьори, може би най-поразителният елемент от сградата беше емблемата й — лъскава и модерна, толкова изчистена като концепция, сякаш проектирана да бъде актуална и след сто години. Думите бяха изписани над входа с триметрови стоманени букви, които блестяха на слънцето.
ХОТЕЛ „ПЕТО АВЕНЮ“
Лиана погледна знака и по гърба й полазиха ледени тръпки, последвани от решимост. „Ще го направя — помисли си тя. — Няма място за провал.“
Превключи на скорост и тъкмо се канеше да вкара колата в подземния паркинг, когато видя мъж в безупречен сив костюм да крачи забързано към нея. Усмивката му беше ослепителна почти като знака на хотела.
— Госпожице Редман — каза мъжът. — Добре дошли.
Застана до вратата и протегна ръка. Здрависаха се.
— Зак Андерсън — представи се той. — Аз съм новият ви асистент.
— За мен е удоволствие — каза Лиана и моментално си даде сметка за външния си вид. Луис я беше уверил, че ще бъдат само двамата и не е нужно да се преоблича. А ето че сега разговаряше с мъж, който щеше да работи за нея — мъж, който бе най-малко два пъти по-възрастен от нея и изглеждаше като слязъл от корицата на „Джей Кю“.
— Луис тук ли е? — попита тя.
— Вътре е — отвърна Зак. — Непосредствено зад вратата. Ще позволите ли да паркирам колата ви?
Лиана му благодари и слезе. Забеляза, че преди да седне на мястото й, той поглежда измачканите шорти, тениската и мокасините, и й се прииска да беше облякла нещо по-подходящо, преди да излезе от дома си. Зак свали вратата и Лиана го видя как плъзга длани по кожения волан и оглежда със завист плюшения кремав интериор.
— Мога ли да ви попитам нещо? — каза тя, преди да е потеглил.
Той провери прическата си в огледалото за обратно виждане.
— Можете да ме питате за каквото и да било — увери я, без да си прави труда да я поглежда. — Затова съм тук.
В този момент Лиана реши, че не го харесва. Беше твърде любезен, твърде отзивчив и в поведението му се долавяше някакво снизхождение. „Мисли си, че съм просто поредната хубавица. Ще трябва да покажа и на него, че греши.“
— Откога сте в този бизнес? — поинтересува се тя.
— От двайсет и три години — бързо отвърна той. — И ако трябва да съм честен с вас, госпожице Редман, надявам се някой ден да получа вашата работа.
Когато влезе в хотела, Луис Раян не се виждаше никакъв. Лиана почака малко до въртящата се врата, след което изкачи няколкото стъпала към лобито — а то я зашемети.
Беше грамадно — цели седем етажа магазини, ресторанти и барове. Хора сновяха забързано около нея. Ескалатори водеха на зигзаг към стъкления таван на атриума. Огромен вътрешен водопад се изливаше в центъра на пространството, проблясваше и хвърляше дъги по сивите мраморни стени; водопадът разделяше открит ресторант, пълен с екзотични цветя и растения. Лобито не само че беше по-голямо от това в сградата на „Редман Интернешънъл“, но и дизайнът му го превъзхождаше във всяко едно отношение.
Лиана насочи вниманието си към бързащите наоколо хора, загледа се и остана изумена от ефективната им работа.
Някои бутаха стойки с дрехи, други полираха стъкла, трети пренасяха кашони храна по безкрайния килим. Жени раздаваха заповеди, подреждаха витрини, минаваха забързано покрай нея в безупречни дизайнерски костюми.
Една жена говореше с приятелка.
— Отваряме в сряда и всичко е заето. Кажи ми как е възможно да приключим навреме, щом предишната вечер ще имаме парти. Направо е невъзможно.
„Ще видим“ — помисли си Лиана и продължи напред.
Докато се оглеждаше, си помисли, че може да се види как застава начело на това място и го води към онзи успех, който бе обещала на Луис Раян.