Зави й се свят.
„Давам ви двайсет и четири часа да решите. След това се превръщате в дивеч.“
24
Тримата мъже гледаха от хладното купе на мерцедеса как Майкъл Арчър върви по оживения тротоар, как прехвърля торбата с покупки от едната ръка в другата и как спира да поздрави възрастна жена, бутаща ръждива пазарска количка.
Задействаха се едва след като той влезе в жилищната сграда на Авеню Б.
Слязоха един по един от колата. Вратите се отвориха и затвориха. Двама от мъжете бяха високи и яки, тъмните им коси бяха прибрани назад в лъскави опашки. Другият беше малко по-стар, с по-интелигентен вид, с къса прошарена коса и бледа кожа; стъклата на сребърните му очила проблеснаха в бяло на лъчите на изгряващото слънце.
Името му бе Итън Кейн, международен наемен убиец, нает вчера сутринта от Стефано Сантяго. Макар да не се беше срещал лично със Сантяго, депозитът от 125 000 долара в швейцарската му сметка беше единственото представяне, от което се нуждаеше.
Инструкциите бяха прости — да напомни на Майкъл Арчър, че след една седмица трябва да върне определена сума, изгубена на залози. Можеше да използва всякакви методи, каквито сметне за необходимо.
Кейн си имаше свои идеи по въпроса.
Макар да бе американец, беше прекарал по-голямата част от живота си в Париж и се обърна на френски към двамата мъже до него.
— Апартаментът на Арчър е на шестия етаж. Постарайте се да не го убивате.
Пресякоха улицата и влязоха в сградата. Вътре беше тъмно и миришеше на мухъл. Във въздуха се долавяше миризма на алкохол и цигарен дим. Кейн огледа бързо дългия коридор, видя лющещи се тапети, котка, пикаеща в тъмен ъгъл, жена, излизаща полугола от апартамента си. Видя също две стълбища и сервизен асансьор. Даде инструкции на хората си.
Когато се разделиха, Кейн се качи в асансьора. Докато се издигаше в дрънчащата метална клетка към апартамента на Майкъл Арчър, той бръкна във вътрешния джоб на черното си кожено яке и опипа дръжката на пистолета. От допира до хладната повърхност изпита тръпката на очакването и се запита дали Арчър няма да му даде повод да използва оръжието.
Надяваше се да го направи. Вече седмица не беше отнемал човешки живот.
Срещнаха се на шестия етаж. От един апартамент толкова силно гърмеше хеви метъл, че стените и подът буквално вибрираха в такт с музиката. Това се хареса на Кейн. Беше знак, че Арчър е у дома. По-рано беше платил петстотин долара на мъжа с музиката, за да си отваря очите на четири.
Тръгнаха по коридора. Сетивата на Кейн бяха чувствителни. Виждаше детайли, долавяше звуци и миризми, на които при нормални обстоятелства не би обърнал внимание. Както винаги, по-късно можеше да опише най-подробно как точно е изпълнил поръчката.
Спряха пред вратата в края на коридора. Кейн извади пистолета и се дръпна крачка назад. Тримата се спогледаха мълчаливо. После Кейн кимна на по-високия от двамата си помощници и трепна, когато онзи изби вратата с ритник.
Втурнаха се вътре, готови за всичко.
Стаята беше празна.
Кейн застана в средата на малкото жилище, без да може да повярва на очите си. Обгърнат от агресивния ритъм на музиката, той видя на масата торбата с покупки, която бе носил Арчър. Значи беше идвал тук.
Огледа се. Как е успял да се измъкне, когато и трите изхода бяха покрити? Може би все още бе тук и се криеше някъде?
Отвори вратата на гардероба и разбута дрехите. Нищо. Погледът му обходи помещението. Кашони с вещите на Арчър бяха пръснати по пода, по който се виждаха и безброй следи от токчета. Слънчевите лъчи играеха по разхвърляното легло. Скъсани избелели пердета се полюшваха на лекия вятър.
И тогава разбра.
Отиде до прозореца и погледна навън. Арчър се спускаше забързано по пожарната стълба и наближаваше нивото на улицата. Гърмящата от коридора музика заглушаваше стъпките му.
Явно ги беше забелязал по някакъв начин. Кейн вдигна пистолета, но устоя на импулса да стреля. На улицата имаше твърде много хора. Трябваше да се погрижи за Арчър по друг начин.
Побърза да напусне апартамента с придружителите си.
Улиците бяха пълни с хора. Майкъл си пробиваше път през тях, пресече оживената улица, едва не бе сгазен от една кола и продължи да тича. Не погледна назад, докато не стигна ъгъла на Източна Хюстън. И ги видя — приближаваха, с ръце в джобовете, стиснали скрити оръжия. Точно както се беше страхувал.
Затича по-бързо.
След смъртта на кучето беше взел предпазни мерки. Знаеше, че баща му е прав. Каквото и да обещаваше Сантяго, на този човек не можеше да му се има вяра. Затова всеки път, когато излизаше или се прибираше в апартамента си, Майкъл намираше повод да спре и да се огледа.