Днес поводът бе да поздрави възрастната жена с ръждивата пазарска количка. Ако не го беше направил, никога нямаше да види тримата мъже в мерцедеса. И ако не се беше втурнал нагоре до апартамента си и не беше погледнал през единствения си прозорец, нямаше да ги види как слизат от колата и пресичат улицата.
Зави по Първо авеню и се озърна през рамо. Мъжете още бяха там, този път по-близо, пробиваха си път през тълпите на тротоара. Майкъл знаеше, че докато го държат в полезрението си, могат да го принудят да тича слепешком, без да знае коя улица или алея може да се окаже задънена и да попадне в капан.
Изпита внезапна, завладяваща ярост. Тези изверги бяха убили кучето му. Нима си мислеха, че могат да убият и него? Тук, насред улицата?
И тогава си спомни за жената, която беше застреляна на улицата. Разбира се, че можеха да го убият тук. В тази навалица можеха да стрелят три или четири пъти отблизо и да се измъкнат в настаналия хаос.
Ускори още повече темпото, мислите му препускаха. Защо бяха дошли? Разполагаше с още седмица да намери парите. Едва ли искаха да го убият, но със сигурност щяха да го наранят.
Вече тичаше толкова бързо, че хората по улицата започнаха да го поглеждат — раздразнено, безразлично, изненадано и дори уплашено. Долно Първо авеню беше стълпотворение на магазини и магазинчета. Ако успееше да се вмъкне незабелязано в някое от тях, можеше да изчака няколко минути, след което да отиде на място, където щеше да е в относителна безопасност — в апартамента на Лиана Редман.
Отхвърли тази идея. Щом изчезнеше от погледа им, щяха да започнат да претърсват магазините един по един.
Преследвачите му бяха на петнайсетина метра зад него. Майкъл започна да се отчайва. Краката му бяха на път да се схванат. Блъсна се в някаква жена, която тъкмо излизаше от обществена пералня. Чистите дрехи се разхвърчаха — същинска дъга от цветове, запратена във въздуха. Майкъл се спъна, но се задържа на крака и се запита дали всичко това си заслужаваше. „Защо да бягам? Рано или късно ще ме намерят.“
Но нямаше намерение да се отказва.
Наближаваше кръстовище. Светофарът светеше червено и колите профучаваха пред него. Не можеше да пресече. Погледна наляво, после надясно… и с изненада видя как някакъв микробус завива на ъгъла и набива спирачки пред него.
Зареваха клаксони и изведнъж замириса на изгоряла гума. Предната врата на микробуса се отвори. Майкъл веднага позна шофьора.
— Влизай! — извика Винсънт Спокати.
Майкъл се хвърли в кабината и микробусът потегли тутакси.
Опита се да си поеме дъх. Мускулите на краката и кръста го боляха. Погледна към Спокати, видя го да поглежда в огледалото с решително стиснати зъби и разбра, че още не всичко е свършено.
— Преследват ни, нали?
Спокати не отговори, а рязко зави наляво.
Майкъл погледна през задния прозорец. Някакво такси ги следваше на опасно близко разстояние. Обърна се към Спокати.
— Можеш ли да им се измъкнеш?
— Вероятно са опрели пистолет в главата на шофьора. Млъквай и ме остави да се съсредоточа.
— Само един въпрос.
Спокати скръцна със зъби.
— Следеше ме. Трябва да си ме следил. Защо?
— По нареждане на баща ти.
— Защо?
— Това са два въпроса — изсумтя Спокати. — Ако продължиш в същия дух, ще те изритам навън.
Летяха по Двайсет и първа. Трафикът беше опасно разреден.
Майкъл отново погледна назад, видя, че таксито се опитва да се изравни с тях, и тъкмо отвори уста да заговори, когато Спокати рязко завъртя волана надясно. Чу се стържене на метал по метал, рев на клаксон и таксито отново се оказа зад тях с нагъната предница.
С вой на гуми завиха по Второ авеню. Тук движението бе по-натоварено, но и този път таксито успя да ги настигне. Майкъл погледна към колата и точно когато видя проблясък на стомана от задното странично стъкло, Спокати зави рязко надясно, мина на червено и продължи по Деветнайсета, оставяйки пътното ченге да надува свирката си.
Таксито ги последва.
— Няма да можем да им се измъкнем — каза Спокати. — Шофьорът е твърде добър. Ще направи всичко, каквото му наредят, за да остане жив. Няма да мога да се отскубна, освен ако не ме изслушаш много внимателно и не направиш точно каквото ти кажа.
Майкъл се изненада на спокойния тон на Спокати — думите му бяха премерени и точни.
— Какво трябва да направя?
Винсънт му каза.