— Радвам се, че двамата с Харолд сте си побъбрили.
— Всъщност имахме среща — уточни Луис. — И трябва да призная, че едва ли мога да съм по-щастлив от избора му. — Усмихна се. — Разбира се, може би трябва да благодаря също на теб и на Елизабет. Без вашите усилия младата жена, към която насочи вниманието ми Харолд, днес нямаше да е жива.
Джордж започна да губи почва под краката си.
— Може би е по-добре да поговорим по-късно за това? — предложи той. — Някой друг път? — Вдигна към Луис чашата си с шампанско и отпи. — Лично за мен деловите разговори приключиха преди няколко часа.
Предложението му сякаш остана нечуто.
Луис се облегна назад в стола си.
— Въпросната млада жена ме поразява най-вече с това колко прилича на мъртвата ми жена. Помниш ли Ан, Джордж? Помниш ли колко дълга и тъмна беше косата й? Как почерняваше през лятото? Колко прекрасна, упорита и силна беше? Колко пълна с живот? — Той замълча за момент. — Може би не. Предполагам, че ако убиеш някого и ти се размине, ще се постараеш да заглушиш всеки спомен за станалото. Аз обаче не забравям нито за миг.
Точно тогава един репортер се приближи да ги снима. Луис се наведе напред и се взря в очите на Джордж. Блесна светкавица.
Елизабет Редман погледна репортера с такава омраза и се изправи толкова бързо, че столът й се преобърна и падна на дървената палуба.
Тълпата зашумя възбудено.
Репортерът снима отново. И отново.
Елизабет грабна чашата си с вода и я лисна в лицето на Раян. Това го изненада, но първата му реакция беше да й се изсмее.
Вече всички ги гледаха. Джордж хвана ръката на Елизабет, преди да е направила още нещо, за което после да съжалява. Навсякъде около тях щракаха фотоапарати.
— Много си дързък, Раян — каза той.
— Дори не можеш да си представиш колко — отвърна Луис, докато бършеше лицето си с копринена кърпа. — Жената, за която говоря, е дъщеря ти Лиана. Наех я да управлява новия ми хотел. Започва работа следващата седмица.
26
Докато родителите и сестра й вечеряха на най-голямата частна яхта в света, Лиана стоеше на ъгъла на Мълбъри и Принс. Беше тъмно, ръмеше и трафикът по двете улици бръмчеше в ушите й.
Бяха изминали дванайсет часа, откакто беше получила пистолета. Дванайсет часа на решения и колебания. И оставаха още толкова, преди мъжът да изпълни заплахата си.
Огледа се.
От двете страни на улицата се издигаха овехтели сгради. Някъде в далечината някаква жена плачеше, викаше, пищеше. Лиана си даваше сметка за минаващите покрай нея мъже и усещаше, че те я забелязват. Макар че беше положила много усилия да стигне дотук, без да я проследят, знаеше, че всеки от минувачите можеше да е онзи, който й беше изпратил оръжието.
Извади мобилния телефон от вътрешния си джоб и докосна пистолета, който също бе там. Ако поради някаква причина мъжът решеше да действа тази нощ, щеше да го убие със собствения му пистолет. „Ако ми се удаде възможност.“
Набра номера. Чу се прещракване и сигнал за повикване. Зачака някой да отговори. Дъждът започна да се сипе на вълни, намокри дрехите й, прониза я със студа си до кости. Вече не чуваше писъците на жената. Сякаш някой беше запушил устата й. Някакъв мъж забави крачка и й пусна усмивка, която отдавна беше престанала да бъде усмивка.
Лиана се извърна. Пистолетът опря в гръдния й кош. Тя започна да трепери.
Накрая вдигна жена. Лиана моментално позна гласа и се даде сметка, че щом заговори, жената също ще я познае. Въпреки това не се поколеба да потърси единствения мъж, на когото отдавна трябваше да се обади — единствения, който сега можеше да й помогне.
— Трябва да говоря с Марио — каза тя на жена му. — Кажете му, че го търси Лиана Редман. Спешно е.
Но връзката прекъсна.
— Кой звъня по телефона?
Тя се съсредоточи върху сладоледа.
— Беше ти отправена смъртна заплаха, Лучия. Някой иска да те убие и трябва да поговорим за това.
Тя го изгледа свирепо.
— И защо? Заради нещо, което аз съм направила ли? Не, Марио. Ще е заради нещо, което си направил ти или проклетото ти семейство. Как според теб се чувствам, като знам, че може да умра след седмица заради връзката ми с тази фамилия?
— Това никога няма да стане…
— Сериозно? — прекъсна го тя. — Можеш ли да го гарантираш? Да го гарантираш на децата ни?
— Лучия, моля те.
— Виж какво — каза тя. — Ти искаше да го обсъдим — добре, нека го направим. Искам да знам какво ще кажеш на децата, когато видят как застрелват майка им, защото е отворила прозореца за глътка свеж въздух. Как ще им обясниш дупките в тялото ми? Кръвта по лицето ми? Уплашена съм до смърт, а ти нито веднъж не си ме утешил. Лежа нощем в леглото, чудя се кога ще мога да изляза отново от дома си и си давам сметка, че това сигурно няма да се случи никога, защото може да означава смъртта ми.