Марио понечи да каже нещо, когато телефонът иззвъня. Лучия погледна съпруга си и го видя да се надига от стола си. Тя тръгна към апарата, но Марио изведнъж й препречи пътя.
— Няма да вдигаш — каза той. — Забрави.
Хвана слушалката в същия миг, в който Лучия го помоли да не го прави. Марио обаче вдигна, проведе кратък разговор и затвори. Беше бесен.
— Излъга ме — извика. — Лиана е звъняла преди няколко минути. В беда е. Каза, че си й затворила. Защо?
— Знаеш защо.
— Това не е извинение.
— Аз съм ти жена. Не ти дължа извинение, когато се обажда друга жена. Особено тази.
— Как ли пък не — изръмжа той. — Тя е в беда.
Навлече якето си, нахлузи обувките. Беше й ядосан, но по-късно щеше да се разправя с нея. Лиана имаше нужда от него.
— Къде отиваш, Марио?
— Имам среща с нея в един приют на Принс.
— Не, нямаш среща с нея.
— Лучия…
— Ще се обадя на баща ти — заплаши го тя. — Ще му кажа къде отиваш.
— Прави каквото щеш. Баща ми е наясно с положението. Знае, че само ще й помогна…
— Не и ако му кажа нещо различно.
Възцари се пълна тишина.
Марио се втренчи в жена си и си помисли за всички години, които бе пропилял с нея. Всички години, които си бяха отишли и никога нямаше да се върнат.
— Какво трябва да означава това? — попита той.
— Ще му кажа, че спиш с нея — заяви тя. — Ще му кажа, че съм те хванала в леглото с нея. Че децата са те сварили в леглото с нея.
Марио пристъпи.
Лучия не помръдна от мястото си. В очите й се четеше непокорство, което нямаше да бъде разколебано от заплахи.
— Той се доверява повече на мен, отколкото на теб. Ще повярва на всичко и ще я убие. Самият той ми го каза. Ще я убие, Марио.
— Наистина ли би го направила? Наистина ли би съсипала отношенията ми с баща ми? Би ли излъгала, за да убият невинен човек?
— Адски си прав, ще го направя. — В гласа й нямаше нито капка колебание.
Марио осъзна, че каквато и любов да беше изпитвал някога към тази жена, нея вече я нямаше. Беше приключил.
— В такъв случай те съветвам да вдигнеш телефона и да се обадиш, Лучия, защото аз тръгвам.
Мина покрай нея и се насочи към вратата. Лучия отиде до телефона. Ръцете й трепереха. Гордостта и бракът й бяха изложени на опасност. Тя вдигна слушалката и започна да набира.
— На твое място бих си помислил добре — подвикна Марио от вратата. — Защото ако с Лиана или с мен се случи нещо, това ще бъде най-голямата грешка в живота ти, кълна се в гроба на майка си.
Когато пристигна на мястото на срещата, Лиана откри приюта пълен с мъже, жени и деца. Доброволци разнасяха топло кафе и сандвичи, бульон и франзели. Флуоресцентните лампи примигваха и бръмчаха, хвърляйки сурова светлина върху още по-суровата реалност.
Отиде в дъното на приюта, избра си място на единствената свободна маса и се загледа към входа. Искаше да види как Марио влиза, да го гледа как върви към нея, да почувства успокоението, което щеше да дойде с появата му. Едва тогава щеше да се почувства в сравнителна безопасност.
Докато седеше, мислите й се насочиха към Майкъл и тя се запита за пореден път къде ли е той и защо не й се беше обадил или не се бе отбил в апартамента й. Макар да не се бяха виждали само от един ден, Лиана беше изненадана колко много й липсва.
Жена с кана горещо кафе и торба с чашки от стиропор спря до масата й и седна.
— Вие сте нова — каза тя. — Аз съм Керън. Добре дошли.
Лиана се смути. Мястото й не беше тук. Баща й беше един от най-богатите хора в страната. Тази жена трябваше да посвети времето си на онези, които се нуждаеха от вниманието й.
— Благодаря — рече тя.
— Искате ли малко кафе? Изглеждате премръзнала в тези мокри дрехи.
— Не, благодаря — отвърна Лиана. — Не искам да ви създавам грижи.
— Никакви грижи не ми създавате. Ето. Нека ви налея чашка.
— Не съм дошла тук за помощ. Имам среща с един човек.
Жената вдигна глава. Лиана видя, че тя забелязва скъпите й дрехи, златния часовник с диаманти, подарен й от Харолд за Коледа, и изведнъж й се прииска да беше някъде другаде.
— Разбирам — кимна жената. Все пак наля на Лиана чашка кафе. — Вижте какво. Всички си имаме проблеми. Ако се чувствате неудобно да приемете кафето — а не би трябвало, — може би ще направите дарение, когато си тръгнете. Но това зависи от вас. Кафето ще ви стопли и ако не друго, поне аз ще се почувствам по-добре.