След като се увериха, че апартаментът е чист, Марио нареди на хората си да изчакат в коридора.
— Няма да се бавим — каза той. — Погрижете се никой да не припарва насам.
Затвори вратата и се обърна към Лиана. Тя тъкмо вземаше бележката от нощната масичка. Докато я гледаше, изпита същата дълбока любов, същото силно физическо привличане, същото желание да я защитава, както през онези кратки шест месеца, когато бяха заедно.
Помисли си за Лучия и осъзна, че каквато и любов да беше изпитвал към нея, тя бе нищо в сравнение с чувствата му към Лиана. А и как би могъл изобщо да ги сравнява? С Лиана любовта идваше съвсем естествено. С Лучия животът им беше уреден от бащите им още откакто се бяха родили. Открай време се знаеше, че първородният син на Антонио де Чико ще се ожени за първородната дъщеря на Джовани Бускета.
За Лучия Бускета бракът беше дългоочакван — Марио де Чико винаги я беше привличал много. За Марио пък бе жестока принуда, наложена от баща му. Когато стана на осемнайсет, му беше наредено да се ожени за млада жена, която почти не познаваше, какво остава за любов. Тогава не можеше да направи нищо срещу тази уговорка — както и сега.
Поне докато баща му беше жив.
— Ето я — каза Лиана.
— Дай да я видя.
Лиана изчака, докато той прочете бележката.
— Е?
— Кога я получи?
— Малко след девет и половина сутринта.
— Кой ти я даде?
— Куриер.
— Как изглеждаше?
— Не помня.
— Опитай да си спомниш.
Лиана се замисли. Макар да бяха минали само часове, откакто бе видяла мъжа, тя беше изненадана, че не може да си спомни чертите му.
— Беше рус — каза тя. — И имаше обеца.
— Не беше ли същият, който те гонеше онзи ден в парка?
— Не — отрече Лиана. — Онзи беше тъмнокос. А и никога не бих забравила как изглежда.
— Каква обеца носеше куриерът?
— Малка златна халка, ако не се лъжа.
— На кое ухо?
— На дясното. Не, на лявото. — Тя го погледна. — На лявото.
— Висок ли беше.
— По-скоро нисък.
— Изглеждаше ли нервен?
— Ни най-малко. Всъщност беше нетърпелив, сякаш го очакваха още куп задачи.
— Какво друго можеш да си спомниш?
— Нищо. Стана толкова бързо, та съм изненадана, че си спомням и това. Толкова ли е важно?
— Важно е, защото доставилият бележката и пистолета може да е човекът, който е бил нает да те убие. — Марио видя страха в очите й. — Виж, защо не започнеш да си събираш нещата? Колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-скоро ще можеш да се пренесеш в новия си апартамент.
Той се наведе и я целуна по бузата, после по устните. Тя беше уплашена и сърцето му се свиваше за нея.
— Обещавам, ще ти хареса. Има много прозорци, висок таван, паркет и кухня, която е по-голяма от цялото това място.
— За какво ми е голяма кухня? — поклати глава Лиана. — И без това не мога да готвя. — Спомни си всички ужасни кафета, които беше направила на Майкъл. — Не мога дори да направя кафе, без да оплескам нещата.
— И какво от това? — усмихна се Марио. — Ще пием чай. И не е необходимо да се безпокоиш за вечерята. Аз ще ти готвя, също като в доброто старо време. Става ли?
Лиана си помисли за жена му и децата, за всички моменти, когато бяха разделени заради тях, и реши, че не иска да бъде като в доброто старо време. Вече желаеше нещо истинско. А връзката с Марио не можеше да е истинска. Обстоятелствата никога нямаше да го допуснат. Беше направила грешката да се влюби в женен мъж и като последната глупачка си беше въобразила, че от това може да излезе нещо.
Мислите й се насочиха към Майкъл. Какво ли щеше да си помисли, когато дойде тук и открие, че се е махнала? Нямаше как да се свърже с него. Винаги той й се обаждаше. Беше скрил номера на мобилния си телефон. Даже по-лошо, винаги се срещаха в нейния апартамент. За първи път си даде сметка колко абсурдно е това. Прекарваха заедно толкова много време, а той дори не й бе дал номера си, нито й бе казал къде живее.
Марио докосна ръката й.
— Трябва да се махнем оттук — каза той. — Има ли нещо, което искаш да вземеш със себе си?
Лиана отиде до скрина.
Извади ризи, панталони, шорти и бельо и започна да ги хвърля в куфара, който Марио държеше отворен. Не видя дрехите. Не видя какви лични вещи хвърля в чантата. Виждаше единствено Майкъл и Ерик, Луис, Селина и родителите си. Не можеше да повярва колко много се бе променил животът й през двете кратки седмици от откриването на сградата на „Редман Интернешънъл“.