Запита се дали животът й някога ще бъде такъв, какъвто си е мечтала, и реши, че ще стане точно така. „Ще се справя. Ще стигна до върха. — И тогава й хрумна още нещо. — Ако оживея.“
— Готова ли си? — попита Марио.
— Искам да ти дам нещо — каза тя и отиде до леглото. Под него беше скрила заключена метална кутия. Сложи я на леглото и извади ключа от чекмеджето на нощната масичка. Отключи. Вътре държеше снимки на майка й, баща й и Селина, стари писма от стари приятели — а също и чека за 25 000 долара, даден й от Филип за фалшивите бижута.
Подаде чека на Марио.
— Тази вечер видях жена, която имаше три деца и само няколко прокъсани чувала за боклук, пълни с бог знае какво. Може и да напускам дома си, но ще се преместя в нов, където ще бъда на топло и сухо. Онази жена и децата й не са такива късметлии.
Тя кимна към чека.
— Би ли дарил това на приюта и ще се погрижиш ли парите да бъдат използвани добре?
Марио като че ли се трогна.
— Разбира се.
— Скоро започвам работа — добави Лиана и по промяната в изражението на Марио разбра, че той не знае нищо за това. — Не сме го обсъждали — каза тя. — Смятах да ти разкажа по време на вечерята онази вечер, но ти така и не се появи. Между другото, къде беше?
Той понечи да й каже истината, но реши, че сега не е време да говори за заплахите срещу живота на жена му.
— Казах ти, че бях с Лучия — отвърна. — Имаше рожден ден.
Лиана поклати разочаровано глава.
— Не, не е имала, Марио. Рожденият ден на Лучия е една седмица след моя. Не съм го забравила. Е, защо ме лъжеш?
Марио се изненада, че тя помни такива неща.
— Извинявай — рече той. — Не исках, но имам причина да го правя. Случи се нещо у дома.
— Какво се е случило?
— Ще ти разкажа по-късно. А сега искам да чуя за работата.
Лиана потисна надигащия се в нея инат. Той й помагаше. Реши да отговори на въпроса му.
— Луис Раян ме покани да управлявам новия му хотел. Започвам следващата седмица.
— Луис Раян ли? — повтори Марио. — Предприемачът?
— Да — потвърди Лиана. — Предприемачът.
— Но той е мошеник — изохка Марио. — Всички го знаят. И баща ти го ненавижда. — Последните му думи увиснаха във въздуха. — И точно затова си приела работата.
— Може би — отвърна Лиана. — Но е също така чудесна възможност. Харолд ме препоръча, Марио.
— Най-добрият приятел на баща ти те е препоръчал?
— Той уреди срещата.
Марио не можеше да повярва на ушите си.
— Тук има нещо гнило, Лиана. Трябва да го разбереш.
— Всичко си е напълно нормално — възрази тя. — В противен случай Харолд не би направил подобно нещо. Виж, не искам да обсъждам това точно сега. Ако държиш да го направим по-късно, добре. Важното е, че скоро ще имам свои доходи. Най-после ще бъда независима. Това е голяма крачка за мен, Марио. Не я съсипвай.
Той се опита да приеме думите й — но не можеше. Не можеше да повярва, че тя ще работи за Луис Раян. Да не би да си беше изгубила ума? Цял Манхатън знаеше какви са отношенията между Луис Раян и Джордж Редман. Ако Лиана приемеше тази работа, рано или късно щеше да поеме и главния удар от тази омраза.
„Е, после ще поговорим“ — помисли си той.
Излязоха от апартамента и бързо тръгнаха към колата на Марио. Беше паркирана до тротоара, на около 150 метра от сградата. В далечината сияеше арката на Вашингтон и лекият ветрец довяваше звуци на реге.
Тъкмо стигнаха колата, когато някой от другата страна на улицата извика името на Лиана. Тя се обърна и зърна човека точно когато Марио отвори задната врата на колата и я натика вътре.
Тя се плъзна по блестящия черен винил.
Главата й се удари в облегалката на шофьора и остра болка проряза лявото й рамо.
Марио извади пистолета си и зае позиция.
Хората му сториха същото.
Някой на тротоара — жена — изпищя при вида на оръжията.
Лиана вдигна глава и погледна през страничния прозорец.
Замръзнал насред Пето авеню, заобикалян от автомобилите, стоеше Майкъл Арчър.
27
В полунощ Луис Раян си тръгна от партито на яхтата на Анастасиос Фондарас, върна се с офиса си в „Манхатън Ентърпрайзис“ и заключи в стенния сейф дивидито, което му бе дал домакинът на сбогуване.
Сипа си питие, пресуши го и си сипа второ.
Седна на бюрото си. Загледа се в блестящата фасада на „Редман Интернешънъл“ и отпи.
Чакаше.
В дванайсет и половина се почука. Раян погледна часовника си. Крайно време беше Спокати да се появи. Луис не го беше виждал или чувал цял ден.
— Влез — извика той.
Вратата се отвори. Спокати влезе.