— Анастасиос ми е приятел — каза Луис, без да откъсва поглед от сцената. — Също като мен, и той проявява интерес към Джордж Редман, макар и по различни причини. Когато му споменах, че има начин да се сдобия с информация за придобиването на „Уест Текс“, както и защо го прави Редман, той ме увери, че с радост би ми помогнал, стига също да бъде в течение. Ти, Харолд, беше така добър да приемеш ухажването на младия сервитьор и да го последваш в каютата, пълна със скрити камери. Ако не го беше направил, нямаше да разполагам с нищо, с което да те изнудвам.
Той изключи телевизора.
Харолд продължаваше да се взира в картината, която вече я нямаше.
Раян отиде до бара, наля вода във висока чаша с лед, взе малка кърпа и ги подаде на мъжа, който изведнъж беше остарял с трийсет години на канапето му.
— Почисти се — посъветва го. — Имаш повръщано по сакото. И си изпий питието. След това ще ми разкажеш всичко, което знаеш за „Уест Текс“, от самото начало. Иначе ще пратя копие от диска на жена ти, на децата ти, на Джордж и Елизабет, а също и на пресата. Ще те унищожа.
Отиде до бюрото си, където имаше цифров рекордер. Насочи го към Харолд и натисна копчето за запис.
— Започвай — каза той. — Хайде.
По-късно, когато остана сам, Луис се взираше в притихналия мрак на кабинета си. Беше зашеметен. Ако разказаното от Харолд Бейнс бе истина, планът на Редман беше направо гениален.
Ако придобиеше „Уест Текс“ при тези обстоятелства, мощта му щеше да стане несравнима. А ако обстоятелствата се окажеха различни, с него щеше да е свършено.
Разбира се, ако се приеме, че казаното от Харолд Бейнс е истина.
Стана и отиде до редицата прозорци вдясно. Загледа се към сградата на „Редман Интернешънъл“ и изпита познатата пружина на омразата да се развива в стомаха му. Колкото и да искаше да повярва на Бейнс, знаеше, че не може да го направи. Той бе най-добрият приятел на Джордж Редман.
Трябваше му човек, който да провери информацията. Човек, който работи в „Редман Интернешънъл“ и който мрази Редман поне толкова, колкото и самият Луис. Но кой? Стоеше замислен, умът му прехвърляше различните възможности.
И тогава се сети кой може да му достави онова, което му трябваше.
ЧАСТ ТРЕТА
ТРЕТА СЕДМИЦА
30
На следващата сутрин, точно когато Селина Редман тръгваше на скок с бънджи с Джак Дъглас и няколко часа преди Джордж Редман да излезе от „Редман Интернешънъл“ за петкилометровия си крос в Сентрал Парк, Ерик Паркър беше изкаран до дълга сива лимузина, спряла при един дискретен страничен вход на Нюйоркската болница.
Нямаше репортери — Даяна Крейн се беше погрижила за това — и докато шофьорът помагаше на сестрата да го качи на задната седалка, Ерик си помисли, че беше прекарал достатъчно време в тази болница. Време беше да се прибере у дома.
Даяна вече седеше отзад, с лице към трафика. Беше облечена в черен костюм на „Шанел“, чиято пола стигаше едва до коленете й, носеше диамантената брошка, подарена й от Ерик в нощта на нападението, както и диамантена гривна, също от него.
Краката й, обути в черни чорапи, бяха кръстосани. Тъй като неговият крак беше гипсиран, Ерик трябваше да седне странично с лице към нея. Даяна не го погледна, след като го вдигнаха от стола на колела и го настаниха на седалката, нито каза нещо, след като вратата се затвори.
Държеше се хладно с него от пристигането й сутринта.
— Наред ли е всичко? — попита Ерик. Знаеше, че тя е била на партито на Анастасиос Фондарас, и се запита дали не се е случило нещо. Селина, Джордж и Елизабет също са били там.
— Наред е — каза Даяна.
— Тогава защо не ми говориш?
— Не би искал да знаеш, Ерик.
„Шибани жени.“
— Напротив, искам.
— Тогава ще го обсъдим по-късно, не тук.
Лимузината потегли.
Ерик се извърна от нея и погледна през прозореца. Точно сега изобщо не му се занимаваше с нацупени жени. Само преди час беше научил, че тъй като вече не работи в „Редман Интернешънъл“, не фигурира в осигурителния им план и се налага да плати от джоба си всички разходи по лечението, които бързо наближаваха шестцифрена сума и със сигурност щяха да нараснат главоломно през месеците рехабилитация, които му предстояха. Макар че парите не бяха проблем в момента, мисълта, че трябва да плаща за нещо, сторено му от дъщерята на Джордж Редман, беше влудяваща.
Лимузината хвана зелен светофар и пое по Шейсет и девета към Пето. Ерик гледаше мъжете, жените и децата, които се разхождаха по улиците и булевардите, водеха кучетата си на прибиращи се светлоотражателни поводи или тичаха с айподи в коланите.