— Май ще трябва да си потърся работа.
Идеше й да се изсмее.
— Бог ми е свидетел, че си те бива, Ерик. Естествено, всеки разумен човек ще пропусне да забележи факта, че Джордж те е изхвърлил, ще подмине също заглавията във вестниците и ще те наеме само защото си не друг, а великият Ерик Паркър.
— Един човек ще го направи.
— И кой е той?
— Видя розите, които ми беше изпратил Луис Раян. Ясно е, че ме иска в „Манхатън Ентърпрайзис“. Той има не по-малко пари от Джордж, а всеки знае какви са чувствата между двамата. Ако си изиграя картите правилно, може да успея напълно да се измъкна от тази каша.
31
— Прави точно каквото ти кажа и няма да пострадаш.
Гласът му беше изнервяш. Селина стоеше на ръба на моста, ластичното въже с дебелината на китката й обхващаше глезените, а очите й бяха завързани. Макар да не виждаше виещата се долу река, усещаше прохладата на водата, а също и пропастта пред себе си.
Стисна зъби и зачака инструкциите.
— Не ми харесва, че си с вързани очи — каза стоящият зад нея мъж. Казваше се Стив Симпсън и фирмата му „Въртиго Фивър“ беше собственик на моста за скокове. — Никой досега не е скачал така — нито Джак, нито дори аз. Идеята не ми допада.
Селина свали превръзката и го погледна. Макар да бе нервна и донякъде дори уплашена от предстоящия скок, тя се опита да се престори на спокойна.
— Възможно е. Но нали все повтаряте, че спортът бил безопасен.
— Безопасен е — подчерта Симпсън.
— Тогава какво значение има дали съм с вързани очи?
— Може би никакво. Но ти си начинаеща, а това е стометрово падане. Просто не ми харесва.
— Значи не мога да скоча с превръзка, така ли?
— Не съм казал това.
— А тогава какво казваш?
— Че ще се чувствам много по-добре, ако някой с опит си върже очите и скочи преди теб. Някой като Джак. Така ще мога да видя как минава и може би ще се успокоя.
Селина отвори уста да възрази, но Джак вдигна ръка. Обърна се към Симпсън и се ухили.
— Ще ми се да скоча пръв, Стив. Но тя не ми позволява.
— Не ти позволява ли?
— Аха.
— Защо?
— Защото хвърлихме чоп в града и се падна тя да е първа.
— Не ти вярвам.
Селина скръсти ръце. За момент страхът й се смени с раздразнение. Нямаше търпение да приключи с всичко това.
— Повярвай — натърти тя. — И тъй, няма ли да продължим? Сигурна съм, че и други искат да скачат.
Симпсън погледна към дванайсетте други скачачи, които чакаха реда си, видя нетърпеливите им физиономии и взе решение.
— Забрави — каза той на Селина. — Или скачаш без превръзката, или изобщо не скачаш.
Селина усети как бузите й пламнаха. Това беше нелепо! Какво можеше да навреди някаква си глупава превръзка? Преди да успее да възрази, някакъв висок мъж с тъмна коса и изсечени черти излезе от групата.
— Имам предложение — намеси се той.
Селина го погледна. Беше с черна тениска, бели шорти и тъмни очила. Изглеждаше й познат, макар че не го беше забелязала при изкачването.
— И какво е то?
— Може ли аз да скоча пръв? Опитен съм, вие пак ще можете да скочите преди приятеля си, а аз ще си вържа очите, така че Стив да прецени дали е безопасно.
Селина се обърна към Стив.
— Е? — подкани. — Какво мислиш?
— Зависи от колко време скача.
— От две години — отговори Винсънт Спокати. — В един парк в Тексас.
— Партньорът ми е на един сал под моста — каза Симпсън на Спокати. — Ако се наведете повече, ще го видите.
Спокати се хвана за дървените перила, наведе се и видя клатещия се оранжев надуваем сал за осем души. Мъжът на него им махна. Макар да бе трудно да се прецени от това разстояние, човекът изглеждаше два пъти по-дребен от Спокати.
— Готов ли сте? — попита Симпсън.
Спокати кимна.
— Поемете дълбоко дъх, ако сте нервен.
— Не съм нервен.
Симпсън вече беше забелязал това. Дори опитните скачачи малко се изпотяват преди скока. Този щеше да скочи за първи път с вързани очи, а въпреки това изглеждаше абсолютно спокоен.
— Сигурен ли сте, че искате да си вържете очите?
Спокати хвърли поглед към Селина, която стоеше зад него, прегърнала Джак. Тя му се усмихна. Той отвърна на усмивката й, доволен, че не го е разпознала от откриването на сградата на „Редман Интернешънъл“. Вероятно слънчевите очила помагаха.