Надигаше се да се хване по-здраво за пейката, когато усети ужасно силно дръпване на краката, което опъна мускулите й. Нещо в коляното й изпука.
Селина ахна.
Панически задраска да не изпусне пейката и изпищя. Нещо отново дръпна крака й. И отново. Селина се бореше, цялото й тяло се напрегна от притока на адреналин. На четвъртото и най-силно дърпане дъската, за която се държеше, се счупи.
Спокати се показа на повърхността с джобното ножче в ръка.
Пресегна се над главата и, сграбчи въжето, сряза го и последва Селина, която потъваше като камък към сумрачното дъно на реката.
Когато подскачането най-сетне се забави, Джак се набра и освободи найлоновия ремък с една ръка, като се държеше за въжето с другата. Падна в реката и моментално изрита обувките си, за да може да плува.
Замаян от скока, той изплува на повърхността. Течението го теглеше, докато се опитваше да се ориентира. Огледа се и видя, че се намира на десетина метра от сала. Заплува колкото се може по-бързо към него — и видя, че салът се носи по течението.
Джак отново се огледа. В далечината видя помощника на Симпсън, който се мъчеше да доплува до брега, борейки се срещу течението.
От Селина и мъжа, който скочи пръв, нямаше и следа.
Джак вдигна глава над водата.
— Къде са те? — извика на Алекс.
Алекс се обърна. Видя Джак във водата, на лицето му се изписа изумление, но после видя да прибират на моста ластичното въже.
— Под сала — извика и едва сега забеляза, че салът се носи по течението.
Зяпна го и объркването му постепенно отстъпи пред страха. Селина и мъжът, който му заръча да иде до брега, не се виждаха никакви. Бяха изчезнали.
Гмурна се в същия миг, в който и Джак изчезна под повърхността.
Селина потъваше и се бореше.
Размахваше ръце, бъхтеше с юмруци Спокати, съпротивляваше се. Желанието да си поеме дъх се засилваше, поглъщаше я цялата.
С широко отворени от страх очи, тя виждаше рояка мехурчета, летящ покрай нея, все повече боклуци с приближаването към дъното и Спокати, който връзваше краката й с въжето, което беше отрязал току-що.
Котвата стигна дъното с глухо тупване. Селина погледна надолу към тинестия сумрак, сграбчи косата на Спокати и задърпа. Искаше да го нарани, да го спре, да го убие. Опита се да забие нокти в очите му, но мъжът рязко завъртя глава надясно и косата му се изплъзна от отслабващата й хватка.
Селина погледна нагоре, когато той се отдалечи.
Не разбираше нищо. Не разбираше защо този човек искаше смъртта й.
Гърдите й бяха на път да експлодират от липсата на кислород. Наведе се да освободи въжето. Пръстите й драскаха, дърпаха и опъваха.
Напразно. Спокати беше завързал твърде здраво краката й. Не можеше да освободи въжето. С ужасен, яростен писък тя се дръпна и изпусна малкото останал кислород от дробовете си. Вихрушка от мехурчета се понесе от устата й нагоре към повърхността.
И тогава тя вдиша инстинктивно. Дробовете й се напълниха с ужасяващо студена вода.
Селина се задави, пое още вода и ноктите й задраскаха гърлото. Всеки мускул, всяко сетиво отричаше онова, което бе направила току-що. „Не искам да умирам!“
Но давенето престана. Избледняващите образи се смениха с мрак, очите й не виждаха нищо и тя се понесе по течението.
Докато плуваше надолу към приглушения писък, Джак зърна вдясно от себе си нещо черно, после бяло и накрая бързо ритащи крака.
За миг погледът му се задържа върху отдалечаващата се фигура и виещите се след нея мехурчета. После продължи надолу. Нуждата от въздух се засилваше, но той остана съсредоточен в целта си.
Най-напред забеляза косата на Селина.
Разперила се в полукръг, русата й коса рязко се открояваше на фона на тъмното, кафеникаво речно дъно. Джак протегна ръка, хвана нейната и я задърпа към повърхността.
По-скоро се опита да я издърпа.
Тялото й беше необичайно тежко и неподвижно. Колкото и да се мъчеше, колкото и да риташе с крака, успя да я издигне само на няколко педи над дъното на реката.
Гмурна се надолу и когато лицата им се изравниха, с ужас видя, че устата и очите й са отворени. Всяка част от тялото му отричаше това, което виждаше пред себе си. Устата на Селина беше отпусната. Очите й бяха слепи и замръзнали. Взираше се в нещо, което не беше тук.
Трябваше му въздух. Направи последен опит да я издигне до повърхността, прегърна я… и напипа въжето около краката й.
Погледна надолу, видя въжето, видя лежащата на дъното котва и разбра. Разбра.
Гърдите му горяха. Ако не поемеше скоро въздух, дробовете му със сигурност щяха да се пръснат. Наведе се и хвана въжето — ръцете му дърпаха, теглеха, търсеха.