Напразно. Колкото и да се опитваше, не можеше да разхлаби възела. Не можеше да я освободи. Не можеше да направи нищо за нея и това го разкъсваше. Той беше виновен. Идеята бе негова.
Със силно оттласкване от речното дъно, Джак се понесе към повърхността, като риташе яростно с крака… оставяйки Селина във вихрушка от мехурчета.
32
Когато се върна от кроса си в Сентрал Парк, Джордж Редман видя тълпата репортери пред сградата му на Пето авеню и първата му мисъл бе, че някой е подшушнал поредната история за придобиването на „Уест Текс Инкорпорейтид“ — вероятно във връзка с новото партньорство с „Чейс“.
През последната седмица журналистите нямаха спирачки. Звъняха, пускаха имейли, пишеха в „Туитър“ и дори пращаха съобщения по куриер в усилията си да получат интервю. Един особено агресивен репортер беше успял да се промъкне през охраната, нахълта в кабинета му и гръмко взе да настоява, че акционерите му заслужавали да знаят защо искал да купи спедиторска компания, чиито акции са се сгромолясали от началото на войните в Близкия изток.
Всичко това беше колкото изтощително, толкова и стресиращо, и на Джордж му беше дошло до гуша. „Сега може и да вдигат олелия — помисли си той, — но в най-скоро време ще започнат да говорят как през цялото време са имали вяра в мен.“
Забави крачка, обмисляйки дали да не влезе през някой от страничните входове, но се отказа. Най-вероятно всеки от тях беше заварден от журналисти, за секунди щеше да се разчуе къде се намира и пак щяха да го наобиколят, въпреки усилията му да остане незабелязан. И затова ускори крачка и се приготви за сблъсъка, твърдо решен да мине покрай тях и да се добере до мезонета си колкото се може по-скоро.
Първа го забеляза една журналистка в края на тълпата. Джордж я видя как се обръща към оператора от дясната й страна и рязко му нарежда нещо. Докато онзи вдигне камерата си на рамо, трийсетина репортери се втурнаха напред с вдигнати микрофони и камери, с решителни изражения… и с някакво непривично изражение по лицата, което Джордж не можеше да определи точно.
Обгърнаха го на вълни, първо отпред, после отстрани и отзад. Светкавици засвяткаха като избухващи звезди. Джордж примижа от ярката светлина и забърза напред. През цялата седмица имаше засилена охрана около себе си и бе взел мерки точно срещу подобни случки. Но тази сутрин си помисли, че може да успее да се измъкне и без инциденти. Искаше просто да потича из парка, в компанията единствено на дърветата и на други бегачи. „Наивник“ — наруга се той.
Заслуша се, но не можеше да разбере какво говореше тълпата. Ревът беше твърде силен, въпросите се сипеха като порой и бяха твърде трескави, за да ги дешифрира, но накрая забеляза, че изобщо не се споменава „Уест Текс“.
Проби си път, като избута един репортер, неволно го блъсна в гърдите, и чу човекът да казва, че съжалявал. Ужасно много съжалявал.
„Че ми се изпречи на пътя ли?“
Джордж се обърна към тълпата. Сутрешното небе сякаш се подпали от светкавици, когато седемдесет фотоапарата защракаха бързо един след друг. Движението по Пето се забави — любопитни шофьори се мъчеха да разберат какво се случва пред сградата. Зареваха клаксони. Някой извика нещо от минаваща кола.
Побиха го ледени тръпки — нещо не беше наред. Репортерите се бяха смълчали, изпълнени с очакване, с питащи очи. Просто седяха и го чакаха да каже нещо, макар че той не знаеше какво точно.
Мълчанието бе нарушено от човека, когото беше блъснал.
— Господин Редман, мисля, че говорих от името на всички, когато казах, че съжалявам.
— За какво? — попита Джордж. — За какво съжалявате?
Журналистите се спогледаха.
Излезлият напред репортер отстъпи крачка назад.
Зад тълпата спряха две полицейски коли. Макар да не бяха включили сирените си, лампите им светеха.
— Някой би ли ми казал какво става тук?
Никой не проговори. Чу се затръшване на автомобилни врати. В момента, в който Джордж видя Джак Дъглас да излиза от едната кола — с изпито лице и измачкани дрехи, — от дъното на тълпата се разнесе глас.
— Селина, господин Редман. Мислехме, че знаете. Удавила се е сутринта. Тялото й е изпратено в „Съдебна медицина“ на Първо авеню.
И лудницата започна.
Тишината в помещението беше оглушителна.
— Съжалявам, господин Редман.
Джордж стисна още по-силно ръката на Елизабет, сякаш искаше да почерпи сила от нея, но безуспешно. Ръката й беше ледена като очите й. Дишаше на пресекулки. Беше научила новината само секунди преди Джордж, Джак и полицаите да влязат в мезонета.