— Направено е професионално — обясни лейтенантът. — Онзи, който е заложил експлозивите, не е оставил никакви следи.
— Напротив — възрази Джордж. — Просто вие и некомпетентните ви колеги не гледате достатъчно внимателно.
Лейтенантът пламна. Двете униформени ченгета зад него се спогледаха.
— Моите уважения, господин Редман, но гледахме изключително внимателно.
— Глупости — сряза го Джордж. — Виновниците за онези взривове са отговорни и за смъртта на дъщеря ми. И са още свободни. И сигурно се готвят да причинят още нещо на семейството ми. Така че защо не си размърдате задниците и не вземете мерки, преди това да е станало?
Лейтенантът се обърна и кимна на хората си да излязат. Тръгна след тях, но после спря и погледна Джордж.
— Разбирам, че сте разстроен, господин Редман — рече той. — И искрено съчувствам на вас и семейството ви. Но никой от намиращите се тук не е убил дъщеря ви. Имайте го предвид следващия път, когато говорите с нас.
Излезе, преди Джордж да успее да отвори уста.
Мина известно време, преди някой в стаята да заговори.
Джордж чуваше някъде да звънят телефони. Представи си как служителите му казват, че господин и госпожа Редман няма да коментират.
Погледна Джак. Младият мъж седеше, опрял лакти в коленете, скрил лице в дланите си. Трепереше. „Знам, че си се опитал да й помогнеш — помисли си Джордж. — Не те обвинявам.“
Елизабет наруши мълчанието. Лицето й бе странно спокойно.
— Трябва да бъдем с нея, Джордж — каза тя. — Тя е наша дъщеря и трябва да отидем. Не искам да я оставям сама там. Ако ми позволят, ще прекарам нощта с нея.
Беше в шок. Личеше си по лицето й, долавяше се в гласа й и на Джордж му се прииска да можеше да направи или каже нещо, което да намали болката й. Но нищо не му хрумна.
Телефонът на масичката до Елизабет иззвъня. Беше личната й линия. Само близки приятели и членовете на семейството знаеха този номер.
Джордж се пресегна и вдигна. Знаеше, че това е само едно от многото обаждания, които щяха да получат през следващите дни.
Беше Харолд Бейнс. За изненада на Джордж той не спомена Селина, а само го подкани бързо да включи телевизора. Джордж намери дистанционното на бюрото и го насочи към екрана. Натисна копчето за включване и попита Харолд за канала. Изненада се, че трябва да превключи на канал за забавни програми.
Звукът дойде преди картината.
Джордж чу познатия женски глас. После на екрана се появи Лиана. Стоеше до Майкъл Арчър.
Държаха се за ръцете. Усмивките им грееха на екрана. Джордж, Елизабет и Джак чуха как говорителят съобщава за наскоро сключения им брак.
Елизабет закри уста с длан.
— Много сме щастливи — казваше Лиана.
Джордж се свлече на близкия стол. Едва сега забеляза, че Лиана е облечена в бяла рокля, а Арчър е в безупречен сиво-черен костюм. Зад тях се виждаха планини и залив, пълен с бели яхти. Слънцето светеше ярко.
— Там ли си? — попита Харолд.
— Да — потвърди Джордж.
— Исках да научиш, преди журналистите да са те хванали отново неподготвен. Сигурен съм, че това е запис. Явно са в Монте Карло. Онова зад тях е дворецът.
Джордж мълчеше.
— Обаждала ли се е? — попита Харолд.
— Не съм я чувал от деня, когато я изхвърлих от „Плаза“.
— Тя не знае за случилото се със Селина, Джордж. Щеше да се обади, ако беше чула нещо. Още е много рано.
Джордж не каза нищо.
Затвори телефона в същия миг, в който Елизабет изключи телевизора.
33
— Сигурен ли сте, че не искате да облегнете крака си на нещо?
Ерик Паркър погледна към Луис Раян, който седеше на махагоновото си бюро, блеснало под лъчите на яркото следобедно слънце. Мъжът се беше облегнал назад в стола си, с ръце на тила и сложил крак върху крак. Носеше панталон в цвят каки, лек памучен пуловер и мокасини.
Взираше се в Ерик. Макар Ерик да не можеше да е напълно сигурен, в очите на Раян имаше нещо, което го караше да се запита наистина ли му пука дали му е удобно или не.
Ерик не искаше да изглежда слаб. Седеше на стола срещу Раян, сподавяше болката в счупения си крак, който бе повторно гипсиран, след като наводнението в апартамента му беше съсипало първия гипс. Докторът му беше казал не само да пази гипса сух, но и да държи крака си непрекъснато вдигнат — нещо, което определено не правеше в момента.
„Дотук се справям“ — помисли си Ерик и се зачуди дали все пак да не помоли Раян за стол или възглавница. Но гордостта не му го позволяваше.