На Бъдни вечер свалят завесите. Сцената на Рождеството на площад „Свети Петър“ е по-величествена от всякога — оборът е голям колкото странноприемница. Петрос е във възторг от вола с реална големина и овцете край яслите. Двамата с Мона го водим да кара зимни кънки до Кастел Сант’Анджело. Връщаме се чак за вечерята на Бъдни вечер.
Съгласно източната традиция най-малкото дете се оглежда за първата звезда, която ще се появи на небосвода на Бъдни вечер. Затова Петрос наднича от прозореца на стаята си, а аз пръсвам слама върху масата. Мона застила бялата покривка — символ на яслите, където е положен Младенецът. Симон бодва запалена свещ в питата по средата на масата — символ на Христос, светлината на света. Сядаме да се храним, но оставяме вратата открехната и един празен стол край масата, защото помним, че родителите на Христос са били странници по онова време и са зависели от гостоприемството на другите. Преди меланхолично гледахме към празния стол и открехнатата врата. Повод да си мислим за Мона. Тази вечер сърцето ми е пълно. Само ако можеше и Симон да изпита същия покой.
И точно когато сме започнали да се храним, ни прекъсва някакъв звук. Почукване. Последвано от побутване на вратата.
Вдигам поглед. И изпускам залъка хляб. На прага е застанал монсеньор Минято. Изправям се несигурно.
— Моля, заповядайте — каня го.
Минято изглежда неспокоен.
— Честито Рождество — казва. — Извинете, че се натрапвам.
— Не сега. Не тази вечер — прошепва неволно Симон.
Лицето на Минято е унило. Оглежда стаята и явно забелязва липсващите мебели — има само маса и столове. Стените са мозайка от призрачни следи на снимките в рамки, които сме свалили и опаковали.
— Това е последната ни вечеря тук — обяснявам му едва чуто.
— Да, вуйчо ви ми каза.
Безпокойството му е мъчително. Търся признаци, които да издадат причината за посещението му, но не виждам куфарче, не виждам съдебни документи.
Минято се прокашля.
— Решението на Светия отец ще бъде оповестено тази вечер.
Симон се вторачва в него.
— Помолиха ме да потвърдя адреса, на който да бъде изпратена новината — пояснява Минято.
— Тук — отсичам.
— Искаше ми се да присъствам, когато я научавате — добавя Минято. — Но получих други указания, затова каквато и да е новината, надявам се да ми се обадите, отец Андреу.
Брат ми немощно се обажда:
— Благодаря ви, монсеньор, но няма нужда. Няма да има обжалване.
Минято свежда очи.
— Въпреки това може би ще успея да предложа решение — казва той. — Или утеха.
Симон кимва, но по начин, който подсказва, че няма да има обаждане по телефона. Повече няма да видим монсеньор Минято.
За кратко тишината се накъсва само от приглушеното пеене на съседите и възбудените викове на деца по стълбището. Тази вечер навсякъде цари радост.
— Монсеньор, признателен съм ви за всичко, което направихте за мен — обажда се Симон. Минято леко навежда глава, пристъпва напред и стисва ръката на Симон.
— Честито Рождество — повтаря той. — На всички.
С Мона четем на Петрос евангелски истории за раждането на Исус — разказа на Лука за яслите, разказа на Матей за тримата влъхви, — но Симон просто гледа. Очите му са празни. Светлината в тях гасне. Малко след единайсет Петрос заспива. Слагаме го да си легне на одеяло на пода. Леглата и матраците вече са в камиона.
Мона пуска телевизора да гледаме директното предаване от площад „Свети Петър“. Със Симон традиционно посещавахме месата в полунощ, преди да стане невъзможно заради новородения ми син. На площада се тълпят хора, хиляди черни силуети, които изглеждат миниатюрни до коледното дърво — вековен алпийски бор насред площада. Мона стисва ръката ми. Очите ѝ не се откъсват от екрана, попива всяка дума от предаването. Аз обаче отивам в кухнята и наливам питиета. Симон, който е вдигал тостове за кардинали и посланици, хваща чашата си, но не му хрумва какво да каже. Приклякам до него.
— Каквото и да се случи… — казвам и чуквам чашата му. Той кимва и се усмихва. — Ще го преодолеем — уверявам го.
В мрака високо над двореца на Йоан Павел се вижда звезда. На изток. Симон е приковал поглед в нея. Затварям очи. Това е мигът, който познавам. Брат ми го няма. Тялото му е до мен, но останалото е изчезнало. Тук е само заради нас, за да си мислим, че сме го задържали над повърхността.