Телефонът започва да звъни. Обръщам се и грабвам слушалката. Едва тогава забелязвам, че на съседния ъгъл стои мъж и ме наблюдава. Правя крачка назад, но мъжът вдига ръка във въздуха.
Агент Мартели Дори не съм забелязал, че ме е последвал от „Санта Марта“. Майкъл има право — представата ми за безопасност не е достатъчно безопасна. Вдигам слушалката.
— Майкъл?
— Сам ли си?
Поколебавам се, но казвам „да“.
— Преди да го направим, искам да сме наясно — заявява Майкъл. — Ако кажеш на някого, че сме разговаряли, онези хора пак ще ме намерят.
Замислям се за снимката от апартамента на Уго.
— Разбирам. Искам само синът ми да е в безопасност.
Той снижава глас и изпуска дълга въздишка в слушалката.
— Трудно ми е да повярвам, че имаш дете. Беше на седем, когато започнах да работя с баща ти.
Не със, а за, поправям го мислено. Има обаче нещо трогателно в начина, по който го казва. Когато татко го доведе у дома за пръв път, за да го запознае с нас, Майкъл ми донесе подарък — Библия, на която с релефни букви пишеше името ми. Беше се объркал, че гръцките католици получават първо причастие на седем като римските.
— На баща си ли си го кръстил? — пита той.
— Не, на Симон.
И дотук с топлотата. Разговорът поема в друга посока.
— Е, на въпроса — продължава той. — Исках да ти кажа, че съм се срещал с онзи куратор. Онзи, когото са убили.
Сепвам се.
— С Уго?
— Дойде да се види с брат ти в нунциатурата. Разговарял съм с него само един-два пъти, но хората, които ми счупиха носа, мислеха, че го познавам. Заплашиха ме. Искаха да разберат над какво работи.
— Това е… невъзможно.
Настръхнало мълчание. Явно той погрешно тълкува отговора ми като проява на скептицизъм.
— Какво ти казаха? — питам го.
— Че работел над изложба за Светата плащаница. Вярно ли е?
— Да.
Майкъл се умълчава. Може би е изненадан да научи, че плащаницата действително е възкресена след толкова много години. Или пък като всеки, който е чел вестници това лято, си е представял, че изложбата на Уго е посветена на „Диатесарон“.
— Какво ти казаха за изложбата? — питам го.
— Че Ногара крие нещо, което е открил, и че искат да разберат какво.
— Нищо не криеше. Ти какво им отговори?
— Да попитат брат ти. Че ако някой знае, ще е той.
— Казал си им за Симон?
— С Ногара бяха неразделни.
— Майкъл, аз работех с Уго. Симон нищо не знае. Какви бяха хората, които ти причиниха това?
— Свещеници.
— Свещеници ли?
Не ми е хрумвало сериозно, че духовник е способен на такова нещо.
— Римокатолици, без бради — уточнява той. — Сигурен съм, че това щеше да е следващият ти въпрос. Сигурно са ме проследили от нунциатурата.
Всичко ми се изплъзва между пръстите. Мотивът, който се мъчех да сглобя. Логиката на случилото се в Кастел Гандолфо. Дори в Рим почти никой не знаеше какво планира Уго. Не разбирам как е възможно тази история да е започнала сред свещеници на повече от хиляда и петстотин километра разстояние.
— Заловиха ли някого? — питам.
— Секретариатът започна някакво разследване, но не стигнаха доникъде.
Допусках, че взломът и убийството са дело на един и същ извършител, ако изобщо бяха свързани. Но сега вече се чудя дали двама или повече човека не действат съгласувано. Фактите намекват за такава възможност, защото времето между нападенията е съвсем кратко.
— Как са разбрали къде да те намерят? — питам го.
Майкъл се колебае.
— Сигурно както са разбрали къде да намерят теб. Като са заплашвали някого, докато не им е подсказал къде да търсят.