— Какво има? — пита Лео.
Свещеникът съм аз.
Снимката е направена предишния ден от отсрещната страна на двора. На гърба има бележка със същия почерк. Кажи ни какво криеше Ногара. А отдолу се мъдри телефонен номер. Спускам се към вратата и я отварям.
— Агент Мартели!
Чувам шум в далечината. Отваря се асансьор. Когато се обръщам да погледна, мярвам полите на черна дреха да изчезват в кабината. Свещеник, който си тръгва. Обръщам се обратно.
— Агент Мартели!
Но този участък от коридора е празен. Мартели го няма. Групичка православни свещеници край асансьора ме гледат загрижено.
Усещам как Петрос стои зад мен и ме дърпа за расото. Безмълвно го вдигам на ръце и хуквам към най-близкото стълбище.
— Какво има? — провиква се той.
— Нищо. Всичко е наред.
Дърпам дръжката на вратата към стълбището, но тя не се отваря. Заключена е.
Връщаме се в стаята и залоствам вратата. Звъня на мобилния на Симон, но явно в музея няма сигнал. Затова набирам номера на полицейското управление.
— Ало? Жандармерия на Ватикана.
— Обажда се отец Андреу. Беше ми дадена охрана, но агентът е изчезнал. Нуждая се от помощ.
— Да, отче, разбира се. Един момент.
Когато се връща на телефона, човекът ми казва:
— Съжалявам, но няма охрана, отпусната на ваше име.
— Станала е грешка. Аз… аз трябва да намеря агент Мартели.
— Мартели е тук. Един момент, моля.
Изумен съм. Разпознавам безпогрешно гласа отсреща.
— Мартели на телефона.
— Агент, обажда се отец Андреу — изломотвам. — Къде сте?
— На бюрото си — отговаря той рязко. — Охраната ви беше отменена.
— Не разбирам. Случи се нещо. Нуждая се от помощта ви. Моля ви, елате в „Санта Марта“.
— Съжалявам, отче, обадете се на охраната на хотела като всички други гости. — И ми затваря.
Петрос наблюдава с неистова тревога как събирам багажа ни.
— Тате, къде отиваме?
— При вуйчо Лучио.
Вече съм се обадил в апартамента на Лучио. Дон Диего е на път. Той ще ни придружи обратно до апартамента на последния етаж в палацото на вуйчо ми.
— Какво става? — пита Петрос, стиснал ръката ми.
— Не знам. Просто ми помогни да събера багажа.
Десет минути по-късно на вратата се чука. Надниквам през шпионката и виждам Диего заедно с непознат за мен швейцарски гвардеец. Отключвам вратата.
— Отец Алекс — казва Диего, — това е капитан Фурер.
— Какво се е случило, отче? — пита Фурер.
— Някой пъхна снимка под вратата ми.
Той клати глава.
— Невъзможно. Достъпът до този етаж е ограничен.
Показвам му плика, но той не обръща внимание.
— Стълбището е подсигурено — казва, — а обслужващите асансьора не биха качили на този етаж никой, който няма ключ за стая.
Значи това е имала предвид монахинята вчера, като спомена предпазните мерки, които са взели сестрите.
— Видях расо на свещеник, който се качваше в асансьора — заявявам.
— Трябва да има друго обяснение — отговаря Фурер. — Ще изясним въпроса долу.
Диего протяга ръце да поеме багажа ни. Петрос схваща жеста погрешно и се втурва в обятията му за прегръдка. Диего ми хвърля озадачен поглед над рамото му и пита къде е охраната ни от жандармерията. По-надолу по коридора православните свещеници продължават да ни наблюдават.
Монахинята на рецепцията е с черна дреха.
— Аз качих плика — казва тя. — Какъв е проблемът?
— Откъде се появи? — питам я.
— Пристигна по пощата.
Само че няма нито марка, нито адрес. Някой го е донесъл на ръка. Дали след като се бяха опитали да ми го предадат лично?
Забелязвам, че във фоайето няма жива душа. Трапезарията е затворила рано и една табела гласи, че задният параклис също е затворен. Коридорите са отцепени с кордони.
— Какво става? — питам монахинята на рецепцията.
— Ремонт — отговаря.
Друга табела съобщава, че до последния етаж, където бяхме настанени с Петрос, може да се стигне само с втория асансьор.
— Сестро, казвали ли сте на някого къде сме настанени? — питам аз.
Тя изглежда загрижена.
— Не, разбира се. Имаме строги разпореждания. Сигурно е станало някакво недоразумение.
Бъркам в расото си и вадя ключа за стаята ни. На ключодържателя релефно са изписани инициалите на хотела, а до тях е гравиран номерът на стаята ни. Чудя се дали грешката не е моя. Дали пък някой не е виждал този ключодържател. Той подсказва къде сме отседнали с Петрос.
— Напускате ли хотела, отче? — пита монахинята и се пресяга да вземе ключа.
— Не — казвам аз и го пъхвам обратно в расото си. Надали ще се върнем тук, но няма нужда и това да оповестяваме.