На двайсет и девети октомври 1871 година, към седем часа вечерта, двамата приятели бяха седнали по навик един до друг на една маса под абажура на лампата. Марсел, треперейки от любопитство, беше потънал телом и духом в една задача по дескриптивна геометрия във връзка с дялането на камъните. Октав с някакво набожно старание се занимаваше с приготвянето на литър кафе, което смяташе за съжаление по-важно. Това беше едно от редките неща, в които той си въобразяваше, че се отличава, може би. защото чрез тях намираше всекидневно повод да се измъкне за няколко минути от ужасното задължение да стъкмява уравнения, с които Марсел, струваше му се, малко злоупотребява. Той прецеждаше капка по капка врящата вода през дебел пласт от мока на прах и това спокойно щастие изглежда, му беше достатъчно. Но усърдието на Марсел му тежеше като съвест и той изпитваше непреодолима потребност да го смущава с бъбренето си.
— Добре ще е да си купим кафеник с филтър — рече той изведнъж. — Тази старомодна цедка вече не отговаря на сегашната култура.
— Купи кафеник с филтър! С него няма да губиш може би по цял час всяка вечер в кухнята — отговори Марсел и се залови пак със задачата: „Един свод има за вътрешна повърхнина елипсоид с три неравни оси. Нека ABCE е началната елипса, която включва най-голямата ос OA=a и средната ос OB=b, докато най-малката ос (O, O’, C’) е вертикална и равна на c, което прави свода твърде нисък…“
В този момент на вратата се почука.
— Писмо за г. Октав Саразен — рече прислужникът на хотела. Можем да си представим колко охотно младият студент прие това щастливо развлечение.
— От баща ми е — рече Октав. — Познавам почерка… Ето какво се казва послание — добави той, като претегли на ръка няколко пъти плика.
И Марсел знаеше, че докторът е в Англия. Минаването му през Париж преди осем дни беше дори ознаменувано с някаква Сарданапалова вечеря, дадена на двамата другари в един ресторант на Пале Роял, прочут едно време, днес остарял, но който доктор Саразен продължаваше да смята за последна дума на парижката изисканост.
— Ще ми кажеш дали баща ти пише за своя конгрес по хигиена — рече Марсел. — Идеята му да отиде там беше отлична, френските учени са твърде склонни да се изолират.
И Марсел се залови пак със задачата: „… Външната повърхност на свода се образува от един елипсоид, подобен на първия, с център под O’ по вертикалата OO’. След като означим фокусите E1, E2, E3 на трите основни елипси, прекарваме спомагателната елипса и хипербола, чиито общи оси…“
Един вик на Октав го накара да повдигне глава.
— Какво има? — попита той, обезпокоен, като видя приятеля си съвсем побледнял.
— Чети! — рече другият, поразен от току-що прочетеното известие.
Марсел взе писмото, прочете го до края, препрочете го, хвърли поглед върху приложените печатни документи и рече:
— Интересно!
После натъпка лулата си и я запали старателно… Октав чакаше напрегнато какво ще каже.
— Вярваш ли, че това е истина? — извика му той със задавен глас.
— Истина ли?… Очевидно. Баща ти има много здрав усет и научен ум, за да може да приеме лекомислено подобно съобщение. Впрочем доказателствата са тук и всичко всъщност е съвсем просто.
Тъй като лулата беше запалена, Марсел се залови отново да работи; Октав остана с отпуснати ръце. Неспособен дори да довърши кафето си, още по-малко да свърже логично мислите си. Ала той чувствуваше нужда да говори, за да се увери, че не сънува.
— Но… ако е истина, това е съвсем изумително!… Та, знаеш ли, половин милиард е огромно богатство?
Марсел повдигна глава и се съгласи:
— Огромно е тъкмо подходящата дума. Такова богатство може би няма изобщо във Франция. А в Съединените щати могат да се посочат само неколцина, едва пет-шест в Англия, всичко петнадесет-двадесет в света.
— И титла на всичко отгоре! — подзе Октав. — Титла на баронет! Не че някога съм ламтял да имам титла, но след като тя идва сама, може да се каже, че все пак така е по-елегантно, отколкото да се наричаш само Саразен.
Марсел пусна струйка дим и не пророни дума. Тази струйка дим казваше ясно: „пуф!… пуф!“
— Разбира се — продължи Октав, — никога не съм искал, както много хора, да прикача една частица към името си или да си измисля някое картонено имение! Но да притежаваш истинска, неподправена титла, прилично вписана в „Списъка на лордовете“ на Великобритания и Ирландия, естествено, без объркването, каквото виждаме често…