Сега ние знаем, че не е възможно да се изчисли реалната стойност на числото „пи“, тъй като то няма такава, понеже е ирационално. Но да допуснем, че такава стойност има. Ето ви един въпрос, върху който да си поблъскате главите:
Представете си възможно най-голямата окръжност, в която е вписан многоъгълник с максимален брой страни; представете си, че разполагате с цялата вечност, за да преброите и измерите страните му. Възможно ли е по този начин да получим тази митична точна стойност на числото „пи“?
Отговорът е не. Причината е в така наречената „пространствено-времева пяна“.
За да получим максимално точната стойност на „пи“, страните на вашия многоъгълник трябва да са с много, много малки дължини. Но за дължината съществува ограничение.
Няма нищо по-малко от дължината на Планк — десет на степен минус двадесет и седем сантиметра, защото при дължини, по-малки от тази, самото понятие за дължина вече не съществува — то е философска абстракция, несъвместима с понятията на квантовата механика. Няма нищо по-късо от дължината на Планк. Тук вече сме в царството на квантовите ефекти, където над всичко властва суперсилата.
А тя, както си спомняте, е тази, която ви дава възможност въобще да направите каквото и да било с каквото и да било. Ако някога се научим как да контролираме суперсилата… е, тогава ще можете спокойно да забравите всичките „не мога“ и „невъзможно е“, които непрекъснато ви повтарям, понеже вече нищо и никога няма да бъде невъзможно.
И някои от айодите изпяха:
Разбира се.
А други от тях пееха както винаги, но в същото време слушаха и слушаха песента на онзи айод сред тях, който бе решил да ги напусне.
18.
Първата мисъл на Крейк бе да се втурне след извънземните машини („мисъл“ бе твърде цивилизовано понятие за това, което той чувствуваше: атавистичния нагон на нападнатия и разярен мъжкар), но се спря. Не от страх, макар да бе сигурен, че нападението над тези машини-убийци, които бяха умъртвили някои от членовете на екипажа му, няма да има никакъв резултат освен собствената му гибел. В контролната зала го задържаха по-важни грижи.
Нищо вече не можеше да се направи за Върховния Буревестник. Малкия клечеше сред зловонните останки от своя Голям Брат и унило си мърмореше нещо, докато налудничаво събираше и подреждаше късчетата от тялото му, сякаш така щеше да го възкреси. Но Кайри Куинтеро…
Кайри не бе мъртъв. Не съвсем.
— Сърцето му бие — извика Муун Бъндиран, коленичила на пода и положила обгорената глава на Кайри в скута си. Крейк хвърли мрачен поглед към коридора, после коленичи до нея.
Да, в основата на шията наистина се долавяше пулс — слаб, но равномерен.
— Дръж се — каза Крейк не толкова на Муун, колкото на самия Кайри.
Докато тя почистваше овъгленото място, стараейки се да отбягва миризмата на изгорено, Крейк смъкна ризата и колана си. С ризата уви раната на мястото на ръката и рамото на Кайри и я пристегна с колана. Кръвта шуртеше като фонтан и почти веднага се просмука през импровизираната превръзка, но постепенно намаля. Ще го убие по-скоро раната на главата, помисли си Крейк, чудейки се как това още не е станало.
Откъм коридора се чу шум и той вдигна глава. Беше Марко. Крещеше нещо, но странно — по-скоро сърдито, отколкото уплашено или от болка. Крейк изруга.
— Стой при Кайри — каза той на Муун Бъндиран. — Аз трябва да тръгна след тях…
Когато се опита да се изправи, тавърът стана, приближи се и внимателно, но настойчиво го натисна надолу. После измърмори нещо неразбираемо.
— Кажи му да ме пусне, Муун! — викна Крейк.
Но тя не го чу, защото слушаше какво й говори Трейл.
— Не, Франсис. Трейл казва, че можеш да останеш тук. Всичко е наред, казва.
— Наред? — избухна Крейк, вперил гневен поглед в тавъра.
Той наведе грамадната си глава срещу Крейк. Очите му светеха, а рогата сияеха още по-ярко от тях. Главата бавно се заклати насам-натам и тавърът отново проговори.
— Казва, че с Марко няма да се случи нищо лошо. Ш’шрейн са смутени — мислят ги за машини като тях самите.
— Какво значение има това? И откъде, по дяволите, Трейл знае?
— Знае, Франсис — убедено отвърна девойката. — И… о, Франсис! Казва още нещо. Не го разбирам съвсем, но като че говори за помощ!
— Помощ? За бога, да! Бих се молил и за помощ, ако знаех на кого!
— Не, Франсис, не е така. Той казва, че помощта идва.
Крейк се обърна и я погледна.
— Е, откъде, по дяволите, ще се вземе тази помощ тук? — попита той… и загуби равновесие, когато тавърът внезапно го пусна и се изправи.