— Всички вие ще й помагате в тофа — каза Трейл и посочи с трипръстата си лапа Крейк, екипажа му и Костенурката — с изключение на Муун Бъндиран. Тя ще дойде с мен.
Муун се дръпна назад.
— Но Ш’шрейн са там отвън — проплака тя.
Тавърът наведе глава и добродушно я погледна.
— Да, Ш’шрейн — изрече плътният глас малко тъжно. — Не се страхуфайте от Ш’шрейн. Аз ще се погрижа за тях. — Той помълча някак печално, и добави: — Трябфа, защото те са нашето друго „аз“.
Крейк вършеше всичко като насън. Изпълняваше заповеди. Не правеше опити да мисли, защото нямаше как да разбере какво става.
Единствено Сю-линг изглеждаше хладнокръвна, делова, компетентна. Контролният диск я предпазваше от всеобщото удивление и безпокойство.
— Дейзи Фей, подготви пациента. Останалите да се мият. Малкия, ти си единственият, който може да си постави диск; в чантата ми има един резервен. Използвай го, защото ще ми помагаш — ясно и решително се разпореди тя.
Никой не възрази. Изглежда всички, също като Крейк, бяха изпаднали в някакво полусънно състояние. Изпълняваха каквото им се заповядаше, дори когато това, което вършеха, го вършеха за пръв път през живота си, както бе с Франсис Крейк.
След три бойни полета над Южния Пасифик не можеше да се каже, че не е виждал кръв. И все пак от това умишлено и контролирано кръвопускане го полазваха тръпки. Беше натоварен със стерилизирането на инструментите и бе доволен, че не е директно включен в опериращия екип. Така поне нямаше да вижда какво става на масата, тъй като останалите я бяха наобиколили плътно. Малкия обгаряше кръвоносните съдове на мястото на рамото на Кайри Куинтеро и помещението се изпълваше с миризмата на изгоряла плът. Сю-линг отваряше черепа му, като в същото време наблюдаваше Дейзи Фей, която следеше състоянието на Сорк Куинтеро, а Марко Рамос изпълняваше ролята на асистент на тримата едновременно. Беше истинско щастие, че телата на екипажа му бяха снабдени с толкова много крайници — и двамата вършеха по дузина неща наведнъж.
Крейк най-съвестно стерилизираше инструментите в радиоклава, като ги поставяше върху стерилен памук с облечената си в ръкавица ръка и ги държеше под въздействието на унищожителната за микробите радиация толкова, колкото бе предписано. Но не можеше да се застави да не се вслушва в шумовете отвън. Не бе забравил мълчаливата, вкаменена редица от машини убийци само на десетина метра от операционната; знаеше, че огромният кораб на Ш’шрейн все още е долепен до корпуса на „Златната кошута“. Съзнаваше с болка, че на неговия кораб са се качили враждебни извънземни същества, срещу които оставаше безпомощен като дете.
Всичко беше тъй невероятно! Никакъв кораб не би могъл да ги застигне, когато летят с вълново задвижване! Беше му трудно да приеме факта, че е станал свидетел на такова нещо… и особено на пълното им подчинение от вселилото се в тялото на Трейл същество. Чашата бе преляла. Прекалено много шокиращи събития. Прекалено много чудеса…
Постара се да изхвърли всичко това от мислите си. Почти не поглеждаше към операционната маса. Просто автоматично поемаше замърсените скалпели и пинсети, подавани му от Дейзи Фей или Марко, почистваше ги, стерилизираше ги, подготвяше ги за нова употреба — и така отново и отново, в продължение на часове, които бе престанал да брои.
Чак когато Сю-линг най-после глухо и изтощено прошепна: „Можем да затваряме“, той си позволи да действува самостоятелно. Отдалечи се от масата и тръгна към вратата. Хукна по тихия, празен коридор — къде са Ш’шрейн? — към контролната зала.
Когато влетя вътре, отново бе готов за всякакви изненади — но не и за онова, което видя.
Първо погледна екраните.
Гледката го накара да изругае от смайване и ярост. Млечното сияние го нямаше, но небето около „Златната кошута“ не беше пусто. То просто гъмжеше от огромните, блещукащи, обли като яйца кораби на Ш’шрейн. Бяха стотици, всичките в близкия оптически обхват.
Крейк хвърли поглед към фигурите край контролния пулт и се стъписа. Тавърът го гледаше кротко.
— Не се страхуфай — разнесе се гласът, който не принадлежеше на Трейл. — Те са тук, защото така искам аз. Те ще напрафят каквото трябфа да се напрафи за фас.
— И какво е то? — попита Крейк.
Тавърът не отговори, но рогата тъй сияеха, че едва не заслепиха Крейк. Той се извърна и огледа контролната зала.
Едва тогава съзнанието му регистрира факта, че петте робота Ш’шрейн не са на борда на кораба.
— Отишли са си — констатира той, но тревогата му превърна репликата във въпрос.